Престилка или партньор? Войната за мивката в 21 век

Някъде между последната прашка на сушилника и забравената чиния в мивката лежи вековният въпрос: защо в 2025 година все още обсъждаме дали жената трябва да върши всички домакински задължения? Това не е риторика, а културен симптом – и то хроничен. Въпреки че сме минали през сексуалната революция, технологичния прогрес и вълните на феминизма, битовото равенство често се оказва по-сложно от данъчната декларация.

Проблемът не е само в това кой пере чорапите, а в дълбоката, често несъзнавана роля на половите стереотипи в съвременния дом. Жената, дори когато е CEO през деня, вечер често се превръща в доброволен санитар на семейната крепост. А мъжът – дори най-прогресивният – все още "помага". Помага на кого, всъщност?

Историята, забърсана с парцала

За да разберем защо това все още е така, трябва да се върнем малко назад. Домашната работа в патриархалното общество винаги е била невидимият труд на жената – онази безплатна икономика, която върти колелото на обществото, но без признание или почасова ставка. Според социоложката Арика Шуба от Харвард, домакинството е „най-широко разпространената форма на некомпенсиран труд в света, изпълняван главно от жените, независимо от културната рамка."

В България, въпреки бунтарската история на жените и социалистическото минало, където „жената можеше всичко", домашната роля се оказва упорито консервативна. Да, тя може да бъде лекар, инженер, дори министър – но също така се очаква да готви "като майка му" и да глади ризите без въздишка.

Същевременно данни на Eurostat показват, че българките прекарват средно 3 пъти повече време в домакински задължения от мъжете. А модерната психология ни казва, че това не е само въпрос на навик, а на дълбоко вкоренени схеми на поведение, които започват още в детството. Момченцата не мият чинии, защото „не им се удава". И така – години по-късно – мъжът не е виновен, че „не знае как се сгъват чаршафи".

Справедливост в чинии и чувства

Но тук не става дума само за равенство в усилията – а за емоционална справедливост. Психоложката Естер Перел посочва, че несподелянето на домакинския товар често води до емоционално прегаряне и ерозия на интимността. „Домът не е хотел, а място за взаимност", казва тя. Ако единият партньор е постоянно в режим на обслужване, балансът в отношенията се нарушава – често неусетно, но дълбоко.

А и нека си го кажем честно – партньор, който не може да използва прахосмукачка, но може да програмира дрон, е не просто архаичен, а леко нелеп. Да, можеш да управляваш Tesla, но не знаеш как се включва пералнята?

Тук влиза в сила и темата за „втората смяна" – термин, въведен от социоложката Арли Хохшилд, описващ факта, че жените често работят по две смени: едната платена, другата у дома, невидима. И дори когато мъжете „помагат", те често избират задачите – изхвърлянето на боклука, например, което е еднократен акт с висок социален бонус, но не изисква системна организация или ментален ангажимент.

Революцията в кухнята започва с график

Какво можем да направим, за да прекъснем този омагьосан кръг? Решенията не са едни и същи за всички, но започват с разговор и осъзнаване. Не с укори, а с ясно очертаване на отговорности. Съвременните двойки все по-често използват приложения за споделени списъци със задачи или дори графици за чистене. Да, звучи като корпоративна култура, но домът също е организация – и без комуникация рухва.

И нека не забравяме децата – бъдещите участници в тази битова революция. Ако момченцето бъде научено да готви не като „помощ", а като базово умение, той няма да порасне в мъж, който „чака" да му се сервира. А момичето, което види, че баща й мие тоалетната, няма да приеме това като нещо „извънредно".

Семейството като структура се променя – все по-често имаме двойки с две кариери, дистанционна работа, нови видове родителство. Това изисква адаптивност, не роля по навик. Ако се откажем от мисленето, че жената трябва да върши домакинската работа, а вместо това я вършим заедно, тогава домът престава да бъде бойно поле и се превръща в екипно усилие.

Смяна на програмата

Истината е проста и малко болезнена – жената не е назначена по подразбиране за хигиенен мениджър. В свят, който търси справедливост в обществото, тя трябва да започне от кухнята. Не защото чистотата е по-важна от любовта, а защото любовта, както и уважението, се проявяват в действията – в това да не очакваш някой друг да чисти твоята бъркотия.

В крайна сметка бракът (или съжителството) не е сделка, в която единият носи пари, а другият готви. Това е партньорство – и като всяко добро партньорство, изисква преговори, уважение и, да, споделен достъп до прахосмукачката.