Екзистенциалната криза на един абитуриент

Месец май е в разцвета си – рокли, костюми, лимузини и балони. Социалните мрежи преливат от снимки на усмихнати абитуриенти, готови „да поемат по пътя си". Обществото вижда само повърхността – празник, еуфория, гордост. Но под повърхността често живее една тиха и пренебрегвана реалност – усещането за празнота, тревожност и липсата на посока, които много от тези млади хора изпитват веднага след като балът отшуми.

Би било изключително повърхностно и безотговорно в ролята ни на възрастни да неглижираме този период от живота на младите хора. И като техни родители, и като техни преподаватели, бъдещи работодатели, колеги, приятели. За завършващите училище настъпва период на сериозни предизвикателства. И дори те да виждат само селфито от бала днес, утре ще погледнат отново в огледалото и ще видят един пораснал човек, който вече трябва да поеме отговорността за себе си. И тогава ще имат нужда от подкрепа.

Странно е, че толкова рядко се говори за този но изключително важен психологически феномен – екзистенциалната криза след завършване на училище, която често остава невидима зад бурята от цветя и фойерверки.

„Най-хубавите години" – или началото на първия срив

Много ученици са израснали с внушението, че училището е „златно време", че това са най-леките и щастливи години от живота им. Някои дори вярват, че абитуриентският бал е своеобразен „връх" – кулминацията на младостта. Но какво става, когато този „връх" отмине и не остане нищо след него?
Психолозите отчитат, че след завършване на училище много млади хора изпадат в състояние, близко до депресивен епизод – изпразване от смисъл, внезапна липса на структура в ежедневието, загуба на социалния кръг, който е бил постоянна част от живота им до този момент. Тази промяна се случва рязко и без преход.

Един 19-годишен младеж споделя в интервю: „Седмица след бала не можех да стана от леглото. Бях празен. Не знаех къде отивам, какво искам, кой съм. Всички питаха: 'Къде ще учиш?', а аз не можех дори да дишам спокойно."

Мълчаливият натиск: „Какъв ще станеш, като пораснеш?"

От най-ранна възраст децата биват питани какви искат да станат. Но когато моментът настъпи, те често не разполагат с реална представа за себе си и света. Натискът да направят „правилния избор" – университет, специалност, кариера – се усеща като масивна тежест. А решенията трябва да се вземат бързо, категорично и под погледите на родителите, роднините, учителите.
Проблемът е, че образователната система подготвя учениците за изпити, но не и за живота. Умения като саморефлексия, критично мислене, планиране на лични цели, осъзнаване на стойности – те остават извън учебната програма.

Резултатът е, че мнозина млади хора влизат в университет без мотивация, напускат след първата година или сменят посоката си многократно, често съпроводени от чувство за провал.

Социалните мрежи: идеалният живот на другите

Още едно измерение на кризата след завършване е ефектът на сравняването. Социалните мрежи показват абитуриенти, които заминават в чужбина, снимат се с новите си автомобили, публикуват лъскави истории. В резултат се създава изкривена представа за „нормалния успех".

За онези, които не знаят какво да правят, които остават в родния град или не могат да си позволят мечтаното образование, това създава дълбоко чувство за изолация и провал.
„Докато гледах Instagram, имах чувството, че съм спрял, а всички други тръгват нанякъде. И аз не знам къде е „нанякъде" за мен", споделя друга абитуриентка.

Къде са възрастните в този момент?

Много родители разглеждат завършването като край на една етап и начало на автономията. Но емоционалната зрелост не идва с дипломата. Младите хора имат нужда от подкрепа, диалог, пространство да изследват себе си – не от съвети или натиск.
Ролята на родителите, учителите и психолозите е именно в това – да помогнат на младежите да навигират неизвестното, да им покажат, че не е нужно всичко да се знае веднага. Че животът не започва и не свършва с бала.

Вместо край – началото на истинския разговор

Този период след завършването е шанс за нещо много по-важно от университет или работа – шанс за себеопознаване. Но само ако обществото започне да говори за това. Ако спрем да задаваме въпроса „Какъв ще станеш?" и го заменим с „Какво те вълнува? Какво искаш да изследваш? Какво искаш да опиташ?".
Истината е, че след баловете, когато музиката утихне и гримът бъде свален, остават не блясъкът и снимките, а въпросите. Ако ги подминем, рискуваме да създадем поколение от добре облечени, но дълбоко объркани млади хора.
Време е да започнем да говорим с тях. А не за тях.