През 1973 г. една статия в списание Science разтърсва психиатрията по-силно от всяка терапевтична революция. Не защото предлага ново лекарство или метод, а защото поставя под съмнение самата основа на диагнозата. Авторът й е американският психолог Дейвид Розенхан, а изследването носи сухото научно заглавие „On Being Sane in Insane Places". Зад него обаче стои история, която и днес звучи почти като социален трилър.
Колко "тежки" са етикетите?
Розенхан започва с въпрос, който медицината дотогава по-скоро заобикаля, отколкото задава директно: могат ли психиатрите надеждно да различат психично здравия човек от психично болния в реални болнични условия? Не на хартия, не в учебник, а в истинска институция, с реални пациенти, диагнози и власт.
За да провери това, той организира експеримент, който по днешните етични стандарти би бил почти немислим. Осем напълно психично здрави хора, включително самият Розенхан, клиничен психолог, педиатър, психиатър, художник и домакиня, се явяват в различни психиатрични болници в САЩ. Единственото, което казват при приема, е че чуват гласове. Не халюцинации с конкретни послания, не заповеди, не драматични сцени. Само неясни думи като „празно", „кухо" и „туп". Всички са приети без колебание.
От момента на хоспитализацията нататък псевдопациентите спират да симулират. Държат се напълно нормално, общуват адекватно, съдействат на персонала и още в първите дни заявяват, че гласовете са изчезнали. Това не променя нищо. Диагнозите вече са поставени и рамката е ясна. Седем от тях са диагностицирани с шизофрения, един с маниакално-депресивна психоза – терминът, използван по онова време за биполярното разстройство.
Следващите дни и седмици разкриват истинския механизъм на институционалното мислене. Напълно нормални човешки действия започват да се тълкуват като симптоми. Воденето на записки се описва в досиетата като компулсивно поведение. Стоенето близо до сестринския пост се интерпретира като патологично търсене на внимание. Учтивостта и спокойствието се отбелязват като „подходящ афект в рамките на заболяването". Нито един лекар не поставя под въпрос първоначалната диагноза. Нито една сестра не предлага преоценка. Етикетът вече е по-силен от реалността.
Средният престой на псевдопациентите е 19 дни, като най-краткият е седем, а най-дългият – 52 дни. Никой не е изписан като здрав. Всички напускат болниците с диагноза „в ремисия", което на практика означава: болестта не е изчезнала, просто е временно под контрол.
Най-парадоксалното
То идва от друго място. Докато медицинският персонал не разпознава нито един здрав човек, реалните пациенти го правят. Десетки от тях подхождат към псевдопациентите и им казват, че не принадлежат там. Някои ги вземат за журналисти, други просто им прошепват, че не са болни. От стотиците взаимодействия в болниците няма нито един случай, в който лекар или сестра да се усъмни. Но има много, в които пациенти виждат истината.
След публикуването на изследването реакцията е бурна. Психиатрични институции оспорват резултатите, критикуват методологията и обвиняват Розенхан в неетичност. Една болница дори го предизвиква публично да изпрати свои „фалшиви пациенти", които те обещават да разкрият. В рамките на три месеца персоналът там обявява 41 от 193 новопостъпили пациенти за симуланти. Розенхан не е изпратил нито един.
Изследването има реални последствия. То допринася за сериозен дебат около надеждността на психиатричната диагностика и ускорява реформите, довели до по-строги критерии и промени в диагностичните наръчници като DSM. С времето се появяват и критики към самия експеримент – за липса на пълни сурови данни, за обобщения и за интерпретации. Но дори критиците рядко оспорват основния му принос: показването на това колко силно контекстът и етикетите влияят върху начина, по който възприемаме човека отсреща.
Днес, повече от 50 години по-късно, експериментът на Розенхан продължава да се изучава не само в психологията, но и в социологията, медицинската етика и журналистиката. Защото той не е просто история за психиатрията. Той е предупреждение за всяка система, която работи с хора. Че веднъж наложен, етикетът може да стане по-реален от човека. Че увереността лесно измества любопитството. И че най-трудното нещо за една институция не е да лекува, а да признае, че може да греши.
Осем здрави хора влизат в психиатрични болници в началото на 70-те години. Излизат не излекувани, а диагностицирани. И оставят след себе си истина, която и днес ни кара да се питаме не кой е луд, а колко лесно всички можем да сбъркаме.
Включете се в нашия Вайбър канал, за да научавате най-интересното.
Коментари (0)
Вашият коментар