Да отправяш дори несъзнателно противоречиви послания в интернет пространството във време, когато не толкова си говорим, колкото слушаме какво ни казват хората от екрана, се оказва толкова опасно, колкото да размахваш заредено оръжие в тълпа — никога не знаеш кого ще уцелиш и на кого ще навредиш. А ако го правиш съвсем целенасочено тогава вече не просто си участник в проблема, направо си неговият автор.
В последните дни обществото настръхна около именно такива силни инфлуенсърски изказвания, отправени от жена към мъже. Зорница Гюцанова – бивша преводачка на автори като Джош Малерман, Артър Конан Дойл и Тери Пратчет, използва най-разпространените социални медии, за да опитва да утвърди идеята, че мачовската култура не просто се връща на мода, а възпитава новото поколение.
Подобно явление не се наблюдава само у нас. Андрю Тейт отдавна разпространява подобни житейски възгледи (за което и срещу него има повдигнато съдебно дело), но в случая говорим и че ораторът е жена.
„Със сигурност има нещо травматично, травмиращо и саморазрушително. Да си жена и да поставяш жената в такава роля, говори за агресия и автоагресия", обяснява психотерапевтът Валентина Димитрова.
Как да си обясним това, което се случва – от една страна подобно поведение е толкова опасно и в същото време звучи мазохистично?
Има толкова насъбрано и нередно в това, на което ставаме свидетели. В чатове се разпространява информацията, че тази жена няма партньор, но има дете – момче, което тя учи да се бори, да се бие. Обяснява, че носи сгъваем нож под възглавницата и е горда от този факт, като призовава всички да бъдат като него. Тук вече не говорим само за отправяне на токсични послания, а за потенциално опасно поведение.
В България проблемът с домашното насилие е много сериозен. Всекидневно слушаме за случаи на жертви на домашно насилие, които прикриват какво точно се случва с тях. Как подобни послания биха подействали на тях?
Могат да бъдат много опасни. Има хора, които са колебливи, неуверени в своите възприятия. Може да са живели в такива взаимоотношения и да се чувстват потиснати. Такива послания затвърждават неприемливото поведение на партньора. Подобни думи могат да подкопаят още повече усещането им за свързване с общността. Също така има хора, които споделят подобни вярвания и с такива призиви, се чувстват още по-оправдани и действията им стават валидизирани. Подобни думи насърчават, дори разпалват токсичното поведение. Това вече води до последствия, които може и да са фатални, защото на един насилник едно такова послание може да му даде крила.
Какво точно е токсичната връзка и каква е различното от трудната връзка?
Токсичната връзка е тази, в която няма взаимно уважение един към друг. Единият партньор доминира, налага власт чрез контрол. Нездравословната връзка е тази, в която не са важни и не се зачитат желанията на партньора, чието мнение бива омаловажавано, обезценявано, незачетено. Няма възможност от конструктивно взаимоотношение. При трудната връзка има противоречия, разминавания, но партньорите успяват да ги коментират, дори да намерят общото през различията си.
Ако човек е твърде дълго в токсична връзка, променя ли се самооценката му?
Променя се много самооценката и поведението. Започва да се изолира, да има недоверие към себе си и към другите. Знаците могат да се наблюдават както у дома, така и на работа. Такъв човек става неуверен и започва да прави повече грешки.
Има ли „застраховани", които не могат да попаднат в токсична връзка?
Всеки може да попадне в подобна връзка. Въпросът е как ще реагира и колко ще се задържи в нея. Това зависи от много фактори, основно от начина, по който е растял без значение от коя страна е. В голяма част от тези случаи самият насилник е израснал в среда на насилие - физическо или да е бил свидетел на подобно общуване между родителите, да са общували с него така, докато е бил дете. Може отношенията да са се случвали през манипулации, изнудване, тежки наказания, унижения. Човек, израснал в такава среда, не проблематизира подобно поведение във връзките си и той се включва в същия механизъм, зададен му от детството. Между другото има хора, които са в токсични взаимоотношения и са на много високи позиции. Мит е, че само маргинализираните нискообразовани групи попадат в токсични връзки. Има изключително успешни хора, които са насилници или жертви. И е много трудно на всякакви нива.
Кои са „въдичките", които не дават на човек да си тръгне лесно от такава връзка?
Има една специфична динамика, която усложнавя тръгването. Насилникът може да е също травмиран човек, който споделя за преживяванията си с жертвата (жена в повечето случаи, но не е задължително), която в този момент се чувства – специална. Тя влиза в ролята на „спасителя", който ще помогне на любимия, преживял толкова трудности. Може дори да чува такива реплики: „Ти си единственото ми спасение" или манипулативното: „Ако си тръгнеш, ще сложа край на живота си". Също така жертвата е и „островче"-то, на което партньорът, бил той и насилник, би се опрял и това прави връзката им по-силна.
Дори и в буквален смисъл. А как се излиза от подобна връзка?
Токсичната връзка е връзка на зависимост и затова насилникът преписва всичко на жертвата – от любов до вина. „Ако не беше направила това, не беше облечена така, нямаше да се ядосам и да те ударя". Това е токсично, защото когато човек направи нещо, което не е общественоприемливо, той трябва да поеме отговорност за себе си, а не да предава вината в другия. Докато жертвата не осъзнае, че всеки сам отговаря за действията си, е трудно. Това не са „въдички", а направо капани, в които ако човек попадне, му е трудно да се измъкне. Започва и упрекът – „провалих се, не се справих, трябваше да се боря".
Всъщност тези отношения няма да се оправят и не по вина на жертвата. Тя не е способна да поправи счупеното. Отговорността не е нейна и не работят така взаимоотношенията. Когато това бъде осъзнато и прието, жертвата може да поеме отговорност за собствения си живот, не за неговия.
Има и външни фактори, които показват, че нещо не върви както трябва. Появяват се психоматични проблеми с тялото – главоболие, безсъние, хронични болести. Затова е и особено важно да има ориентир, социални послания, които да очертават приемливото и да разпознават симптомите на токсичността във взаимоотношенията.
Има и неразбиране защо на хората им е толкова трудно да прекратят подобна връзка.
Има много обвинения, които текат по линия на неразбирането. Чували сме: „Ами тя (той) си го е избрал(а)", "Защо стои в тази връзка?". Проблемът е много по-дълбок. Когато жертвата си тръгне, това понякога е равносилно на смърт. Отделно токсичните взаимоотношения не са само токсични. Понякога може да е много хубаво, спокойно, да има любов. Тази връзка има много нюанси. Извинение на жертвата да не си тръгне е понякога и заради случилото се в детството, когато родителят е ударил детето си и после му се извинява като казва, че много го обича и повече няма да го удря. И така до следващия път. Това е нормата, за която говорим и ако се попадне в същите подобни отношения от родителите върху партньорите, е много сложно и не се излиза лесно от такова поведение. Тези, които не са имали толкова травматично детство е възможно и си тръгват по-бързо при първите сигнали, но те имат изградени други вътрешни устои, които им помагат.
Категорично жертвите имат нужда от подкрепата на близки, на общество и институции. А какво да правим с насилниците – включително и онлайн такивата, които проповядват подобно поведение?
Нямаме добре изграден механизъм, който да ги накара или принуди при по-тежки последствия те да поемат отговорност. Важно е да се работи с тях. Трябва да има една работеща социално система, която да се погрижи. Въпросът е, че когато те не искат, тя става неефективна, но това, което може да правим е да разпознаваме като общество това поведение и да се дистанцираме от него.
А какво правим с децата, които влизат в онлайн пространството и чуват такива послания?
Да говорим с тях като с равноправни членове, да изразяваме заедно мнение и позиция. Да ги питаме за чувствата, мислите им. Това носи не само информация, но и подобрява връзката на доверие. Не винаги ще знаем какво гледат, но с изградено доверие, детето може да се обърне към нас за помощ и съвет. Да знае, че като сподели няма да си навлече повече проблеми, а ще получи разбиране.
И най-важното: детето да е успяло да изгради в себе си добра основа, в която само да може да усеща ситуациите, в които да се включва или дистанцира.
Децата имат нужда от голяма подкрепа. Особено онези, израснали в токсична среда. С тях трябва да се работи и психотерапевтично, за да отработи случилото им се.
Да имаме тотално различна образователна система, която да набляга не толкова на нови предмети, в които да се усвоява нов материал. Това, което липсва на системата ни е децата да се учат през опита в различни ситуации – как да дебатират, как да се справят при конфликти. Да бъдат поставени в реални ситуации, с които да се справят, водени и менажирани от възрастните.
Очаквайте гостуването на психотерапевта Валентина Димитрова в един от следващите епизоди на нашия подкаст "Нещо ново с Мила".
Коментари (0)
Вашият коментар