През 90-те, казват, не било за живеене тук. Имало страхотна криза в страната. Имало бедност, имало инфлация, имало трусове. Викали му „перестройка”. Най-модерната думичка била „преход”. Имало мутри. Зародила се чалгата. Радка Пиратка. Сашка Васева. Българинът се прекръстил на емигрант. Звучи като свят, в който наистина не бих искала да живея. Но аз бях там и точно тогава живях като вулкан. Помня как светът ни се обърна с хастара и ни изплю насред здрава икономическа и морална центрофуга. Но не помня бедността като повод да бъда нещастна. Не знаех нищо за Радка и Сашка. Нямах време за тях, още слушах Beatles и Doors. Не ходех по дискотеки, а по домашни купони, та май и мутри не срещнах. Годините се редяха бързи, напоени със събития, аромати и усещания. Да, бяха преходни, да, случиха се куп неща, бях на среща с неочакваното много пъти, да, понякога чалга ми тровеше съвършенството на созополските нощи, но минах с размах и надежда през 90-те. Помня и обичам вкуса им. Така е в любовта – обичаш всичко или нищо, а изстраданото се обича най-силно.
И днес ми е носталгично. Обичам да ми е носталгично. И хич не ми пука дали някой намира носталгията за мекушава. Помня 90-те и се усмихвам. Редица моменти не пожелавам на България никога повече, но споменът за тях и всичко, през което минахме през 90-те, е носеща колона в историята ни, вярвам. Помня как се редяхме на опашка в 4 сутринта, а на друга заспивахме, преди да се доберем до заветните две бутилки с олио. Помня магазините с ментета от „Капалъ чарши”, викахме им бутици. Имаше сериозна инфлация на ценности и понятия, помня и внимавам. Имаше режим на тока, на водата, на нервите. Къци Вапцаров беше звезда. Момичетата на късмета бяха единстветните момичета с късмет. Покрай Къци изгря и Дейвид Духовни. Ех, пазя това досие. Близо до библията „Мъжът и жената интимно”. Хората се оплакваха, че живеят в Туин Пийкс, но изпразваха улиците, за да гледат „Туин Пийкс”. Появи се MTV, опитах да го запиша на VHS, но спрях след касета №345. „Дързост и красота” обаче не спираше. Телефоните си нямаха дисплей, но пък хората си имаха уокмени. Някакво чудо на техниката на име „тамагочи” докара масово видиотяване. Затова пък храненето беше по-здравословно и без да му казваме „лайфстайл” – правехме си домашен течен шоколад, а черешите имаха вкус на слънце и любов, а не на химия и внос. Е, не цялото хранене. На пазара се пръкнаха сокчета на прах, които накараха българина да се почувства европеец, а когато се появи степче с аромат на манго, българинът директно изхвърли затварячката за компоти на боклука.
През 90-те никой не би разбрал защо се фукаш, че нещото ти е произведено в България. Това не беше ценност, а подцененост. Без да искат обаче хората опазваха природата и ползваха само пазарски мрежички, а найлоновите торби с кичозни картинки бяха луксозна стока, с която се сдобивахме в безмитния на Калотина.
90-те докараха наливните парфюми, ментовите цигари, рекламите, бойбандите, „Ку-ку” и „Каналето”, а който имаше няколко хилядарки за касетка, на чиято обложка има и текстовете, беше „върхът”. На стадион „Васил Левски” дойдоха да пеят Scorpions. Чудо невиждано! Не на касетка, на живо!
Видяхме и „Стената”. Творението на Роджър Уотърс и Алън Паркър се прицели като тежка тухла в крехките ни младежки представи и остави белези от музика и чукове. Стените падаха, чукове се чуваха от всички страни. Хората бяха във възторг от отворените граници, но в същото време най-тъжно им ставаше при гледката от километричните опашки пред посолствата. Българите получихме възможности. До вчера надничащи завистливо през малки прозорчета към света, сега разполагахме с огромни терминали и табели EXIT. Постоянно ни повтаряха, че сме свободни и ние свободно се разделяхме със семействата си. И свободно се разпокъсахме из целия свят. И се загубихме. Връзката между млади и стари минаваше през паричните преводи на DHL. Някога горди потомци на инженери и учителки, българчетата станахме вещи сервитьори и бейбиситъри в САЩ, Швейцария, абе за където дадат виза.
Днес всичко е различно. Дори българските сервитьори в САЩ станаха притежатели на малък бизнес. Брадатите мъже, които гледаха устремено от плакати из целия град, се обръснаха. Никой не признава на Сашка Васева, че основоположи бизнес за милиони, а през „Васил Левски” минаха и Metallica, и Bon Jovi, и Мадона. Много ми липсват приятелите. Добре, че в края на 90-те ни сполетя интернет, та не се чувствам напълно откъсната от техните светове. Трябваше да отгледаме заедно децата си, да поливаме заедно и сватбите, и разделите си, да минаваме през хубавото и през лошото, през следващите десетилетия заедно, но това е нещо, което 90-те ни отнеха. Тогава не знаех. А днес вече е късно да нямам носталгия.
Източник: Солунска 16
Facebook: https://www.facebook.com/Solunska16/
Коментари (0)
Вашият коментар