Камелия Тодорова: Грешките ми са обица, но не гледам назад

Камелия се носи по улицата с финес, сякаш стъпва върху клавиши на пиано. Макар да е облечена с палто, тялото й се движи, сякаш е облечено с дълга тюркоазено синя рокля, шита по десена на някое вечерно безвремие. Има тъга в думите й, има дори известна безнадеждност, но няма слабост. „Не поглеждам назад – казва ми – гледам винаги напред, в бъдещето. Вече не се знае колко дълго ще е това бъдеще, но аз живея за него.“

Припомняме ви един наш разговор с нея. 

Камелия, неуморна сте. Постоянно сте заета с разнообразни ангажименти. Как се променяше през годините мотивацията ви и какво е това, което днес ви вдъхновява, за да започнете нов проект? Не се е превърнало в навик, нали?

Не, не се е превърнало в навик, защото всеки проект е сам за себе си. Мотивацията е трудна вече, защото непрекъснато се сблъсквам с хора, на които им е все тая. Това е бизнес, който не може да се създава от един човек. Задължително се работи в екип, а на българина му е много трудно да действа в екип. Трудно е и да намериш точните хора. Всеки музикант работи с няколко екипа в различни формация и това не позволява да си много гъвкав в турнетата например. Заетостта на всички е различна и концентрацията върху дадена цел не може да е сериозна, когато човек се разпилява в пет проекта наведнъж.

Нека се върнем в началото. Може би не всички знаят, че вие сте първият български изпълнител с договор в Англия. През коя година беше това?

Не бях само първият български, а първият изпълнител от соц-лагера, който подписа със западен лейбъл в чужбина. Заминах 1983 година с мъжа, който впоследствие ми стана съпруг. Подготвихме демо в Германия и го изпратихме в Англия. Намерихме контакт с една ПР агенция, която промотираше Queen, Beatles, Дейвид Бауи, Фил Колинс и други. Те се наеха да работят с мен. Представих се на няколко лейбъла и Virgin подписаха с мен. Разбира се, звучи лесно на думи, но не беше такова.

Много неща в живота на артиста остават невидими и изглеждат лесни отстрани. Как си спомняте онези години и стигането до първия успех?

Има няколко категории успех. Като цяло успехът е в задържането. Не е въпросът да излезеш с една песен или един албум, а да направиш няколко албума, да се задържиш дълго в медийното пространство и да оставиш следа. Това не е никак лесно и за мен крачката в чужбина беше, за да се опитам да надскоча възможностите, които имаше в България. Но аз стигнах до първото стъпало. Не можах да се развия натам, защото имаше куп проблеми от личен и организационен характер, а и нямах късмет. По лошо стечение на обстоятелствата се върнах в България – нямах такова намерение, но нямах и друг избор. Историята не е лесна нито за разказване, нито за преживяване. От друга страна, всички тези трудности влизат в творчеството и оставят следа.

По какъв начин?

Като изразно средство. Ти знаеш какво е мъка, знаеш какво е болка, радост, екстаз. Научаваш тези емоции във всички онези житейски моменти, които са трудни за теб. Това е опитът. Неслучайно артистите имат уединен живот, защото прекалено ги преследва общественото мнение и контактът с много хора. Ако не успееш да изградиш защитна бариера, може да рухнеш психически. Това е най-лошото, което може да се случи на един артист – защото се самозалъгва, главозамайва и решава, че е голямата личност и забравя, че всяко бебе се износва по 9 месеца, не може да стане по-бързо. Трябва човек да е зареден с търпение и да е инат. Трябва упорство, да се ровиш непрекъснато и да работиш. Ако спреш да работиш, те обзема летаргия, излизаш от ритъм и музата изчезва. Работата върху актьорска и музикална дейност е вид спорт. Винаги трябва да си в кондиция. Ако се появи възможност и късмета е на твоя страна, е необходимо да бъдеш във форма да го хванеш, защото това е неповторим момент.

Когато се връщате в България, вие май не уцелвате хубавия момент?

Така е, но въпреки всички спънки аз съм направила шест албума и седем сингъла. Това не е малко – от 1994 година до сега.

Как успяхте, при положение че вие се връщате и се борите за оцеляването си буквално?

Нямам друг начин да оцелявам освен чрез моята работа. Не че не мога да работя нещо друго, но то няма да е моето. Трябва да работя нещо, от което изпитвам удоволствие, а музиката е чрез което аз дишам и живея.

Как ви посрещнаха тук?

Не особено приятелски. Като започнем с това, че ме упрекваха за моя език. Моят език винаги е бил различен. Затова никога не ми даваха да си озвучавам филмите – въпреки че съм работила четири години в театъра, аз не съм театрал. А българска кинематография държеше на театралния говор.

Когато исках да започна да работя, в джазклубовете ми казваха, че съм рокаджийка, а в рокклубовете ми казваха, че съм джазменка. Дълго време не можех да намеря мястото си, но най-накрая ми се отвориха врати и започнах лека-полека да пробивам. Най-трудното беше да си възстановя името, защото ме бяха отписали. Между впрочем и до този момент има хора, които смятат, че мен ме няма.

Какво хубаво последва след първоначалната битка?

Най-хубавото беше, че отново можех да правя албуми и че можех да си отглеждам децата. Те попаднаха в добри училища и бързо свикнаха. Усвоиха три езика и смятам, че добре ги възпитах. Така че независимо от условията, в които се живееше, те не бяха лишени от нищо и се научиха да си постигат сами нещата. И когато станаха на 17-19 години, всяка започна да върви по своя път. Сега аз вече мога спокойно да се грижа за себе си и да очаквам новото поколение да доставя радост в живота ми.

Имате ли носталгия по тяхното детство?

Не, защото знам, че рано или късно ще преживея детството на техните деца. По-трудно ми е да преживея загубата на майка ми. 1999 г. загубих баща ми, но тогава го преодолях по-лесно, защото мама беше до мен и го преживявахме заедно. Но сега това усещане за липса е ужасно. Аз бях много свикнала с присъствието на майка ми. Живеех с родителите ми до 1997 г. После се отделих, но така или иначе й помагах с всичко до последния момент. А и децата поеха в свои посоки. Тази празнота е кошмарна! Докато си програмираш часовника, е много трудно.

Майка ви е била силна жена и голяма фигура и вашите дъщери написаха много красиви думи за нея след загубата й. Разкажете ми за вашето женско царство.

Децата ми дойдоха на 8 години в България и не знаеха български. В Германия говорехме на английски и на немски. Тук помогна много училището. Баща ми също помогна, защото работеше с тях върху домашните и български. Майка ми е човекът, който ни обгрижваше с всичко – когато аз тръгнах да работя, тя ме отменяше. След осми клас попаднаха в немска гимназия – аз държах да не губят връзката си с Германия, защото така или иначе имаха немски паспорти. Въпреки всичко те станаха родолюбки в България. Едната ми дъщеря не иска и да мръдне от тук. Но аз съм ги научила да правят избори и да държат на тях. Баба им ги научи на строгост, дисциплина и да правят сладкиши, каквито и аз не владея добре. Аз обичам да правя ордьоври, салати, манджи – всичко, но не и сладкиши. Сега обаче трябва да се науча, за да бъда добра баба и аз.

А защо й казвахте „царица“?

Когато някой й беше симпатичен, тя му викаше умалително „царице“. Затова и ние така я наричахме. Тя учеше децата ми на обноски и да се грижат за себе си, всъщност всичко което и мен ме е учила. Аз в техните очи бях много по строга, а баба им беше най-добрата, защото им угаждаше. Е… не винаги.

След загубата й дойдоха ли равносметки за вашия собствен живот?

Не обичам много да гледам назад, защото не обичам да си спомням лошите неща. Мен ме интересува какво ще стане в бъдеще, защото бъдещето е обидно кратко и времето няма да ми стигне. По-добре да гледам напред, отколкото да се обръщам и да се чудя къде съм сгрешила, защо съм сгрешила. Грешките ми вече са обица и аз ги нося по мен, няма защо да продължавам да ровя в миналото.

Какво ви се иска да има напред?

Най-много искам да се промени нашата държава, но мисля, че няма да се случи, докато съм жива. Искам да съм в състояние да работя, докогато мога, и да си дочакам старините с усмивка на лице.

Как си ги представяте?

Не мога да си ги представя, защото още не мога да си представя как ще изглеждам и как ще се чувствам, когато съм възрастна. За някои хора аз вече съм възрастна, но за мен не е така.

Имахте ли сродна душа по пътя или може би ще имате?

И това не знам. Имаше сродни души, но е трудно за артистите да намерят и да задържат партньор. Живеейки с артист, другият трябва да е много всеотдаен и търпелив и да уважава тази професия. Ако те нямат уважение и разбиране към тази професия, връзката се губи. После със сродната душа най важно е приятелството а и това не е лесна работа.

Очаквате ли любовта?

Аз съм си влюбена по принцип. Влюбвам се постоянно – в музика например. Аз очаквам нещо да ми се случи – ако е любов, добре дошла. Но вече не вярвам, че може да се появи. Не за друго, аз не виждам мъже в нашата държава. Те нямат нужното поведение и уважение към жената като към жена. За тях жената е слугиня или украшение. Хората, които имат финансовите възможности, особено често гледат така на тях.

Как се променят през годините ценностите и приоритетите?

Да си запазиш ценностите е лична борба за мен. Като гледаш как изчезват ценностите и традициите, е тежко и е една от причините за усамотяването. Ценностната система изчезва при всички а да не говорим за морал и те вече не оценяват приятелството. Междувременно започваш да губиш много от приятелите си. Аз съм загубила четири приятелки през последните години. При това първи приятелки. В един момент трябва да градиш нови приятелства. А новото поколение има различен подход, различни възгледи, различен начин на живот.

В какво е силата на жената днес?

Жените в момента са се съсредоточили да се доказват, че са еквивалент на мъжете, особено в професионален аспект. Това ги отделя много от тяхната женска функция. Жената трябва да знае, че няма нужда да се доказва – за всички е ясно, че тя е толкова добра колкото и мъжа. В някои области дори е по-добра. Аз лично винаги съм изпитвала желанието да бъда жена, независимо че професията ми е еманципирана.

Щеше ли различно да изглежда кариерата ви днес, ако бяхте по-еманципирана?

Не, аз трябваше да бъда лъжкиня и трябваше да бъда по-нахална. Може би щях да имам по-голям успех. Не владея умението да се набутвам. Навремето животът беше по-дисциплиниран и хората имаха друго отношение един към друг. Българинът беше по-сърдечен, а сега е дистанциран. И е такъв егоист, така се е затворил в своето обкръжение.

Последното ви парче се казва „Нежно и бавно“, а преди това направихте „Красив спомен“. Кои са красивите ви спомени, които свързвате с нежни и бавни моменти?

Човек трябва да пипа нежно и бавно – ако ти си прекалено агресивен, не можеш да се насладиш на хубав момент. Няма да имаш търпението да изчакаш издигането си. Така че този израз не се отнася само за интимния живот на хората, а е въпрос на търпение и целенасоченост да знаеш как да си постигнеш нещата с памук. Нежно и бавно.

Фотографии: Петър Вълчев, Евгени Димитров