Джона Липтън: Ебола ме научи, че паниката няма да помогне за коронавируса

Трябва да се грижим за себе си като индивиди, но да не изпускаме от поглед по-голямата картина. Фиксирането върху вируса означава, че често пренебрегваме по-широки социални и икономически приоритети.

Коронавирусът вече стана неизбежен с повече от 207 000 потвърдени случая и над 8000 смъртни случая в световен мащаб до момента. Дори и за онези от нас, които не са имали пряк контакт с COVID-19, той успя да привлече вниманието ни. Доминира в новините и в нашите разговори. Средствата за поминък, здравеопазването, пътуванията и социалният живот се променят по начини, които са трудни за определяне.

Тъй като вирусът и свързаният с него страх се разпространява, контролът на ограничаването им и техните последици вероятно ще станат по-тежки.

Това ми се вижда зловещо познато. Аз съм социален антрополог, който неочаквано стана специалист по епидемията ебола, след като плъзна епидемията, върлувала от 2014 до 2016 г.

През 2014 г. имах дългосрочен полеви проект в обикновен квартал на Фрийтаун - оживената столица на Сиера Леоне, когато удари еболавирусът. Както и при коронавируса, ебола е обявена от Световната здравна организация за извънредна ситуация в областта на общественото здраве. Фрийтаун беше в сърцето на кризата.

След няколко седмици животът в града се трансформира, тъй като наредбите влязоха в сила. Училищата и колежите бяха затворени. Пътуването беше ограничено и имаше вечерен час. Авиокомпаниите и компаниите започнаха да се изтеглят от територията на страната. Местните клиники бяха затворени, което усложни лечението на рутинни заболявания, които също могат да бъдат смъртоносни. Хората бяха помолени да поставят живота си на пауза.

Бях поразен от отговорите на приятелите и съседите ми на извънредната ситуация. Изненадващо предпазните мерки срещу епидемията бяха взети сериозно. Ебола беше наистина страшна и нова болест. Семейството, при което бях отседнал, създаде станция за миене с хлор на входа на дома си. Телесният контакт между непознати беше сведен до минимум, подпомогнат от иновации като „ебола ръкостискане“ (поздрав, в който двама души се поздравяват, докосвайки се с лакти – бел.ред.). В повечето случаи властите бяха уведомявани, когато в общността имаше смърт или нов случай на зараза.

И все пак животът продължи. Тези, които бяха загубили работата си, търсеха нова. Някои мои приятели се присъединиха в първите редици за борба с ебола. Учителите в общността организираха домашни класове, за да могат децата да продължат образованието си. Религиозните и социалните ангажименти останаха приоритети. Съседите ми откриха нови, нетолкова рискови начини да празнуват Великден и Рамазан байрам и да отбелязват важни семейни поводи. Запалените футболни фенове дори разработиха методи, за да бъдат в крак с Висшите лиги на Англия и Испания, тъй като малките киносалони, в които обикновено се прожектираха мачовете, бяха затворени.

Живеенето на обикновен живот по време на извънредната ситуация изискваше активно приоритизиране на фона на драконовите ограничения за движение и събиране на едно място.
Предприемането на истински предпазни мерки срещу вируса също се считаше за важно. Правителството разчиташе на способностите на хората да си сътрудничат по нови начини и да се адаптират във време на несигурност. Оцеляването от ебола беше не само въпрос на избягване на заразяване или получаване на адекватно лечение, но и по-широк социален въпрос за преживяването на кризата по достоен и смислен начин.

В пика на епидемията Джеймс и Айша - млада двойка, с която живеех, станаха родители. В резултат на кризата Джеймс беше уволнен от работодателя си в местна къща за гости, а проучванията на Айша в областта на бизнес мениджмънта бяха прекратени. Нямаха официален брак и нямаха стабилна мрежа за подкрепа на новороденото си семейство. Въпреки разпоредбите относно движенията и събиранията, те решиха да изпълнят адаптирана версия на традиционна церемония по именуване на бебета.

Това означаваше провеждането на събитието по-късно от обикновено от обичайното, получаване на одобрение от местните власти и поканване на хора, които биха могли да помогнат за отглеждането на бебето и които биха имали ключови роли в живота на детето им - като бившия шеф на Джеймс и състудентите на Айша. Този подход балансира както непосредствените опасения от кризата, така и дългосрочните предизвикателства при отглеждането на деца. Това беше ярък контраст с глобалната истерия около епидемията, подкладена от силно спекулативни експерти, коментари и понякога медийни репортажи.

Светът се беше фокусирал върху ограничаването на вируса на всяка цена.
Сега виждаме подобни реакции, предизвикани от паника заради коронавируса. Фиксирането върху вируса измества вниманието от също толкова сериозни социални, икономически и политически последици от интервенциите в областта на общественото здраве. Това игнорира приоритетите на засегнатите хора като Джеймс и Айша, които трябва да гледат към бъдещето.

Избирайки да продължат живота си по време на епидемията от ебола, моите приятели и съседи във Фрийтаун не изпускаха от поглед по-голямата картина. Погледнато назад, в техните решения имат много смисъл, въпреки че те бяха активно обезкуражавани по това време.

Няколко години по-късно, тъй като здравните услуги и икономиката все още са отчайващо бедни в Сиера Леоне, става ясно, че многомилиардният международен отговор беше твърде зает с ебола и игнорира по-широките приоритети и нужди на обикновените хора.

Ако има един урок, който научих от изследванията си за ебола в Сиера Леоне, той е – бъдете внимателни и предпазливи, но не се паникьосвайте заради вируса и не изпускайте от поглед по-голямата картина.

Надявам се, че в отговор на коронавируса, ние, като индивиди, и нашите институции може да научим нещо от онези, които са преживели това преди.

-----
Д-р Джона Липтън е изследовател и докторант в the Firoz Lalji Centre for Africa, London School of Economics

MILA.BG призовава: Останете си вкъщи! Пазете живота!