Едва ли има човек, който да не е изпитвал тази тъпа болка тук, отляво. Болката от рана, издълбана с приятелски ръце. Може да се случи и на най-добрите приятели от детинство. До вчера си се клел в някого, днес този някой прави така, че теб да те боли. Как е възможно?
Високите ни очаквания са виновни
Който има високи очаквания, той пада отвисоко. Или казано по друг начин, ако не си позволяваме да се очароваме, няма как да се разочароваме. Разбира се, не е възможно да не се очароваме от хората, нито е полезно за отношенията ни с тях. Да не харесваме никого, ни прави сърдити старчета и нищо повече. Как обаче хем да имаме удоволствието да откриваме прекрасните хора по пътя си, хем да имаме очи за техните недостатъци.
Трудно, но важно: да гледаме на всекиго с обективни очи
Трудно е да си обективен, когато става въпрос за човешки взаимоотношения. Хората и връзките между тях постоянно се променят. Трябва да сме бдителни. И да раздаваме доверие умерено. И да очакваме всичко от всекиго. Много важно е да не поставяме никого на пиедестал. Няма такъв човек, който да е перфектен и да заслужава пиедестала на съвършенството. Всички сме еднакво грешни и е добре да си даваме сметка за недостатъците на нашите приятели, за да не бъдем неприятно изненадани.
И нека не идеализираме приятелството
На приятелството за разлика от любовта се приписват само идеалистични представи. Сякаш на любовта й е позволено да ни разплаква, сякаш това е в природата й, докато приятелството трябва да е пристан, към който, когато се връщаме, да ни бъде само и единствено хубаво. Ами това си е една утопия! Приятелството, както и любовта касаят човешките взаимоотношения, а няма нищо по-изменчиво, чувствително и несигурно от тях. Приятелите за разлика от нашите партньори живеят встрани от нас и нашето ежедневие. Докато нашият партньор проследява как преминава всеки наш ден и как ние лавираме в ситуациите. Приятелите ни, колкото и да са ни близки, остават в периферията. На всеки се случват различни неща. Нивото на осъзнатост и порастване се променя по различно време. Съвсем нормално е единият да се промени или пък да се променят интересите и житейските му възгледи, а другият да си остане постарому или пък да се промени и той, но в друга посока. Тогава настъпва разочарованието.
Приятелите НЕ са част от семейството ни
Като по-млади имаме способността да отричаме факта, че никой не може да ни обича така както нашите родители. И заживяваме с илюзията, че на нашите приятели им пука поне толкова за нас, колкото и на родителите ни. Отново стигаме до това, че приятелството е идеализирано в представите на всички ни. Истината е, че особено когато нашият приял/ка направят свое семейство, това семейство се превръща в основен и единствен приоритет в живота им. Разбира се, че ще ни изслушат и ще ни помогнат с каквото могат. Но не бива да си мислим, че ние като техни приятели влизаме в приоритетния им списък. И колкото по-рано се помирим с тази мисъл, толкова по-бързо ще спрем да се разочароваме от приятелите си.
Коментари (0)
Вашият коментар