Много упорито животът се опита да ме научи, че трябва да стъпя здраво на земята, че трябва да се примиря, че приказки, чудеса и любов не съществуват. Аз отказах и това ми костваше много сълзи и терзания. В един момент човек започва да се чувства сам в тази битка и се пита - за какво всъщност се боря като нямам никакви доказателства от действителността, че всичко това е възможно. Дори най-близките ти хора един ден ти казват – „хей, летиш в облаците, животът е по- прозаичен”. Рано или късно обаче срещаш друг човек като теб, който вярва в чудесата и продължавате заедно нататък. Няма да се предаваме.
Ние, жените, не станахме ли прекалено амбициозни и силни? Това пречи ли ни в любовта?
Когато бях в Америка се лиших от личен живот, за да работя по 16 часа в телевизията. Шефката ми беше интелигентна, чувствителна, фина жена, англичанка, която имаше прекрасен мъж и деца, които не виждаше, защото бяхме на работа до 3 през нощта. Кошмар! Не знам защо човек трябва да плати тази цена. В името на какво? Един ден ще стане директор на цялата телевизия? И какво от това? Ще стане милионер, и? За какво, след като не можеш да си с любимите си хора, не си спокоен и щастлив и дори не ти остава време да харчиш парите, които си печелил.
От друга страна мъжът в България се чувства неуверен, защото не може да спечели достатъчно и когато жената до него печели повече, това убива самочувствието му. Стига се дотам, че мъжете и жените не знаем вече как да си говорим, а всъщност сме застрашени от едно и също нещо, което ни гази и премазва. Скоро гледах „Походът на императорите“ и установих отново, че при животните тая работа е измислена и се случва по безотказен начин. В основата на всичко в любовта е да опазиш другия, бебето и рода.
От медузи. Страхувам се да не би всичко да е било напразно. Всички тия битки, цялото това инатене, всичките ми надежди.
Коментари (0)
Вашият коментар