Винаги съм била висока. На 16, задминах ръста на майка ми, на 18 вече баща ми ме гледаше от подножието на брадичката ми.
По улиците получавах предложения я за баскетболна кариера, я за моделстване по световните подиуми.
Не избрах нито едното, нито другото, най-вече заради това, че копнеех да бъда дребничка. Прилагателните, които определят миньонките, като „нежна“, „сладка“, „грацилна” изглежда не виреят едновременно с „висока“.
Даже и в приказките принцесата никога не се извисява над своя чаровен принц. Той трябва да може да я повдигне с една ръка върху белия си жребец, за да я спаси от лошата вещица. Докато други момичета гледаха към момчетата кокетно през мигли, на моите кавалери им беше неловко да ги гледам директно в очите, без никаква разлика във височината на погледите.
Пазаруването също не беше празник. Всички ми казваха, че умират да имат моите безкрайни крака, но не осъзнаваха, че обличането им е пълно предизвикателство.
Нямаше достатъчно дълги панталони и повечето поли ме караха да изглеждам така, сякаш съм тръгнала да заработвам прехраната си на Околовръстното. А обувките? С течение на времето ми ставаше все по-трудно да крия, че вместо чепици на краката си имам гондоли.
В университета запознанствата бяха с още по-кошмарен сценарий.
В двора на моята Алма матер имаше доста пейки, на които поприсядваха наперени момчетии. Помня, че веднъж с един младеж очите ни се срещнаха. Имаше мигновени фойерверки, драматична музика започна да свири, той стана и започна да се приближава към мен... и плочата започна да драска. Погледът му достигаше до брадичката ми.
Докато други момичета бяха вманиачени по покупките на обувки, аз само си мечтаех за тези или онези великолепни обувки, които никога нямаше да обуя . Не можех да понасям мисълта, че съм по-висока от повечето момчета.
Обух обувки с токчета. Веднъж. Когато бях на 18, открих невероятна фантастичен чифт чепици, прекалено страхотни, за да се откажа от тях. Когато най-добрият ми приятел, който беше висок колкото мен, ме видя, каза: „О, пораснала си още”, намеквайки, че стърча над него с „ненужни сантиметри”.
Повече не ги обух.
След известно време се запознах с мъж, който беше с около 10 см по-нисък от мен. Височината му, или липсата му на такава, незабавно измести първоначалния ми интерес към него, нищо че бях привлечена от пилотската му униформа.
Въпреки елегантното му настояване на ми купи питие, аз набързо скалъпих извинение, за да отклоня предложението му.
Но явно съдбата имаше други планове за мен.
След време отново се натъкнах на него, но този път аз бях тази, която направи първата крачка, канейки го на танц.
"Леле, наистина си висока", изкоментира той, докато ме хващаше през кръста. Моята вътрешна реакция беше да го „захапя” за неговата нискост, показвайки обидата ми, но преглътнах този импулс.
После се засичахме няколко пъти, но чак след три месеца проведохме първия си истински разговор. Той беше интелигентен, остроумен и изключително привлекателен, въпреки недостига на височина. Нещо се преобърна в мен. Когато той ме покани на среща, аз приех.
Първата ни среща беше пълна с дълбок разговор, много смях и толкова сексуална химия, че едва дишах. Чрез своето общуване той ми даде да разбера, че не става въпрос за ръст, а за доверие. Този мъж беше толкова сигурен в себе си, че нашата разлика във височината нямаше значение. Неговото самочувствие започна леко да променя, за добро, и мен. Не го осъзнах, докато един ден не се озовах пред магазин за обувки и си купих чифт на висок ток. Явно нямах нужда от терапия, за да се справя с проблемите си. Просто имах нужда от една наистина добра среща.
Три години по-късно още сме заедно, а в шкафа е пълно с обувки на ток. Мъжът до мен ми даде безценен подарък.
В моята приказка моят герой не ме спаси от вещица, той ме спаси от нещо далеч по-лошо: живот без страхотни обувки на ток.
Коментари (0)
Вашият коментар