Има два вида глад. Единият е онзи, който идва след шест часа в офиса, три имейла с удивителни и един шеф, който пита дали можеш да „свършиш това до края на деня". Този глад е истински. Чувства се в корема, не в сърцето. Другият – по-подъл – идва с размазаната спирала, след разговора с бившия, или когато гледаш как всички в Инстаграм са на остров, а ти си на петата минута от микровълновите си броколи.
Добре дошла в територията на емоционалния глад – онова нещо, което ни кара да мислим, че сладоледът има магически сили, а бурканът с фъстъчено масло е по-надежден от психотерапевт. И макар да звучи забавно (или вкусно), това хранене на чувствата с калории често води до още по-дълбок емоционален дефицит.
Не ти трябва храна. Трябва ти пауза.
За разлика от физиологичния глад, който се прокрадва постепенно и има ясна логика – празен стомах, ниска енергия, раздразнителност – емоционалният се появява рязко, често в отговор на емоция: скука, тъга, самота, тревожност, разочарование или дори скучна среща в Zoom.
Той не търси хранене, а успокоение.
Не иска храна, а удоволствие, разсейване или утеха.
Проблемът? Това удоволствие трае точно толкова, колкото трае шоколадът в устата. След това остава празнота, вина, усещането за „сбърках отново" и – да, подуване.
Понякога тялото не е гладно – душата е. Но ние, в бързината си, храним стомаха. Или го наказваме. Или просто сме свикнали – с хрупане, ближене, дъвчене – да заглушаваме нуждите си.
И после се чудим защо коремът ни прилича на човек с нерешени емоционални проблеми.
Мозъкът също си има „меню"
Емоционалното хранене не е липса на воля. Това не е слабост. Това е навик, понякога граден с години, подплатен с биохимия и хормонални механизми. Когато сме стресирани, тялото ни отделя кортизол – хормон, който повишава апетита, особено към мазно, сладко и въглехидратно. Мозъкът буквално казва: „Дай ми нещо, което ще ме накара да се чувствам добре. СЕГА."
Това е и причината, поради която никой не посяга към броколи, когато се чувства зле. (Ако го правиш – честито, ти си еднорог.)
Добави към това маркетинга на утешителната храна, соц културата на „яж, ще ти мине" и романтичните комедии, в които разбитото сърце винаги завършва с буркан сладолед – и ето ти перфектната буря от калории и сълзи.
Но нека си признаем: сладоледът не лекува разбито сърце. Той просто го охлажда временно, докато болката пак изплува.
Какво да правим, когато искаме да изядем целия свят?
Първо – да не се мразим за това. Да разберем, че всички минаваме през такива моменти. Да не се наказваме, ако в 22:30 вечерта се озовем пред хладилника, търсейки нещо, което не можем да намерим в Netflix. Но и да не се самозалъгваме.
Номерът е не да се откажеш от шоколада завинаги, а да си зададеш един прост въпрос: „Наистина ли съм гладна?"
Не просто за храна, а за внимание, почивка, тишина, компания, интимност, сън, грижа. Понякога това, от което имаме нужда, не е кутия бисквити, а чаша вода, прегръдка, разговор с приятелка или просто дълбоко вдишване и малко пространство.
Съзнанието не се изгражда с диети, а с въпроси. Например:
Какво чувствам в момента?
Мога ли да отложа яденето с 10 минути и да направя нещо друго?
Това, което ми се яде, ще ми помогне ли или ще ме накара да се чувствам по-зле след това?
В началото може да не успееш винаги да отговориш честно. Но дори и да се усетиш след като си изяла половин пица – пак е победа. Значи вече започваш да чуваш себе си.
Любовта към себе си не тежи 300 грама
Истинската устойчивост не е в отричането на удоволствието, а в създаването на нови ритуали за грижа – такива, които не минават през хладилника. Храненето трябва да бъде радост, не наказание, но не и емоционална патерица.
Може би вечерите със сирене и вино могат понякога да се заменят с вечер с хубава книга и одеяло. Или вана. Или дневник. Или просто с това да не правиш нищо – което също е грижа.
Любовта към себе си не се изчислява в калории. Тя не е в размера на дънките, а в това колко често казваш „не" на неща, които ти вредят – включително на шоколад, който идва вместо емоция.
И следващия път, когато си пред дилемата „салата или сладолед", помни – няма грешен избор, ако го направиш със съзнание, а не от самота.
Коментари (0)
Вашият коментар