Особено е чувството да разговаряш със световен шампион. Не защото го пише във визитката й в “Уикипедия”, а защото го има в погледа й – пронизващ и решителен, в ръкостискането, в позата, във всяка дума. Вероятно предавания като “И аз го мога” са вдъхновени точно от хора като нея. Крехка, но силна, нежна, но непоколебима – Симона Пейчева.
Днес тя празнува 34. Припомняме ви един наш разговор с нея.
В спорта кое ти е било по-голямото предизвикателство – да се справиш физически или да издържиш емоционално на огромното напрежение?
На този въпрос не мога да отговоря по един начин, тъй като до една възраст всичко е много трудно физически. Страшно са тежки упражненията ни и тази гъвкавост, на която ни учат, за едно дете означава с години напред преодоляване на физически трудности. Но когато пораснеш, идва борбата и за емоционалната и психическата стабилност. Не прескочиш ли тази бариера, може да си най-добрият състезател и най-добрият спортист, няма да станеш шампион.
Имаш ли свой метод да се справяш с психологическите бариери?
Смятам, че всеки голям спортист трябва да има такъв метод, тъй като това различава победителя от всички останали. Таланти има много по света, но ако не успееш да концентрираш всички възможни усилия в точния момент, губиш. Ако изпуснеш момента, няма кой да ти даде втори шанс.
Имаш безпрецедентен случай в кариерата си – връщаш се в активния спорт след 5-годишна пауза. Защо пое този риск?
Докато бях активен спортист, преди да се откажа след Олимпиадата в Пекин през 2008 г., винаги съм знаела, че един човек откаже ли се, това е краят и не е редно да се връща. Но аз таях едно неудовлетворение от себе си. Рядко съм имала състезания, които са завършвали с груби грешки. Единственото такова състезание, което провалих, беше на Олимпиадата в Пекин. За мен това беше единственото състезание в моята кариера, в което допуснах толкова много грешки, и ми тежеше психически. Исках по друг начин да затворя вратата, затова реших да се върна.
Ако измерваме в постижения, не. Но ако равносметката е аз дали доказах на себе си, че мога да се върна и да се справя, след като съм родила и след като 5 години не се бях състезавала, да. Първите думи на всички бяха, че е лудост да се върна след 5 години в нашия спорт, където гъвкавостта е изключително важна, и че аз никога няма да бъда на нивото, на което съм била преди тези 5 години. Но аз доказах обратното. Даже повечето коментари бяха: “Ми тя играе същата гимнастика.” Но това да играеш една и съща гимнастика на едно и също ниво след такава пауза, за мен беше удовлетворение.
Имаш всевъзможни титли и медали. Коя е най-ценната ти и защо?
Имало е състезания, на които не съм давала най-доброто от себе си, а съм печелела. Имало е много пъти, в които съм давала много повече от това, което мога, улавяла съм този магичен миг, когато успяваш да събереш сила, воля, характер и чистота на изпълнението, а пък не съм била оценявана добре, била съм ощетявана. Може би няма най-ценна титла, а има най-ценен миг. И това е този миг, в който си успял да преодолееш себе си. Аз съм имала много такива и това ми е помогнало да се изградя като човек и като характер.
В “И аз го мога” разплака и жури, и публика с невероятната смелост да се върнеш на въжето и да го минеш със затворени очи, след като падна от него. Правила ли си същото и в живота?
Да, аз съм човек, който реши ли, че иска нещо, не се отказва, особено когато зависи от мен самата. В спорта винаги съм се стремяла към най-доброто. В живота също никога не съм оставяла нещата, които са зависели от мен. Спортът и животът, колкото и да имат допирни точки обаче, са различни. Реалността те свързва с други хора и понякога, дори аз да съм упорита и да зная своята крайна цел, заради странични обстоятелства не мога да стигна до края. Но пък не се отказвам лесно. Лошото е, че съм малко повече инатлива и някой, ако ми каже, че не мога, ме амбицира още повече.
Кое умееш по-добре – да печелиш или да губиш?
Тривиално е да го кажа, но когато губиш, също печелиш. В повечето случаи, като съм губела, когато не съм била на първо място, тогава съм печелела най-много любовта на публиката. Аз предпочитам милиони хора да кажат “Тя го може”, вместо това да го кажат само 10 човека жури.
Може би заради това не съм оставила спорта и се занимавам с малки деца. Заради това започнах кариера като тв водеща. Може би заради това започнах и в предаването “И аз го мога”. Няма голям спортист, който да се е оттеглил и да каже, че тази тръпка не му липсва. Въпросът е да намериш най-доброто поприще, където да я заместиш. Мисля, че до този момент успявам да си набавя адреналина, който ми липсва.
Проявяваш ли състезателен характер и в отношенията с партньора до теб?
Ако трябва да отговаря в момента на дадена случка, сигурно ще кажа “не”. Но с дистанцията на времето осъзнавам, че често го правя подсъзнателно. Имам навика да се налагам, да, но го правя, без да се усещам. Когато мине малко време или поговоря с човека до мен, го разбирам.
Преди време влезе в словесна битка с Боби Михайлов, а в едно интервю казваш, че като видиш футболист, се обръщаш на другата страна.
Не е вярно, не съм влизала в словесна битка с никого (смее се). Аз уважавам и ценя абсолютно всеки спорт и подкрепям всички български спортисти. И тъй като аз ги подкрепям, не очаквам на следващия ден тези спортисти да подценят гимнастиката. А то така се получи. Аз защитих Кубрат заради това, че всички му се нахвърлиха, когато падна. Българите сме царе на това – когато си добър, сме с теб, когато паднеш, не сме с теб. Това ме подразни и го защитих. На следващия ден на летището и Кубрат, и Боби говорят за техните представяния и накрая завършват с: “Това да не ви е гимнастика!” Ама как така ще ни подценявате?! Да, при нас не се вижда кръв на ринга или някой да ни изнася с носилки от терена, но нашият спорт е много труден и аз съм сигурна, че ако аз, Кубрат и Боби влезем на една тренировка, не казвам кой ще издържи повече, но със сигурност те ще разберат, че нашият спорт е изключително труден. Ние сме гримирани, с хубави трика, усмихнати и зрителят вижда това. Ама ние тренираме по 8 часа на ден! Кой боксьор или кой футболист тренира по 8 часа на ден?
Имала си предложение от “Цирк дьо Солей”. Защо отказа?
Беше преди много години, още след първата ми световна титла, но тогава мечтите ми на 100 процента бяха свързани с художествената гимнастика и предложението по-скоро беше един комплимент, едно ухажване – нещо, което ме поласка, но не можеше да се превърне в мой приоритет. Не съжалявам за никое решение в живота си. Не защото след време понякога не съм осъзнавала, че съм направила грешка, а защото за момента, в който съм взимала това решение, то е било правилното.
Да, искам да продължа да развивам тази кариера. Три години бях водеща в ББТ – в предаването “Така го правят жените”, а после и в TV7. Искам да се развивам в тази насока, защото знам, че има още много на какво да се уча и приемам критиките с амбиция. Ако критиките бяха в друга сфера, те биха ме отдръпнали, но щом са за нещо, което ми е мечта, няма как да стане.
Каква майка си?
Старая се да науча детето си на дисциплина и на отговорност. А най-много искам да го науча да е самостоятелен. Много пъти съм критикувана дори от моята майка, че с лекота го оставям само да направи дадено нещо. Но аз му имам доверие. Когато сме някъде, не се страхувам да го оставя или да му кажа “направи това сам” - неща, за които виждам, че моята майка се страхува. Може и спортът да ме е научил на това, защото от малка съм сама с треньор и съм се научила да съм самостоятелна. Щом знам, че аз съм се справила с всичко това сама, мисля, че и моето дете може да се справи.
Как разпределяте грижите за Алексей с баща му Горан, с когото сте разделени?
Детето колкото има нужда от майката, толкова има нужда и от бащата. Разбираме се без никакви разногласия, с елементарни и точни разговори. Много рядко се случва да имаме противоречия, а пък и той много ми се доверява за Алекс.
Щастлива ли си в момента?
Човек няма как да е на 100 процента нито щастлив, нито нещастен. Последните години се научих да гледам по-философски на живота. Знам, че колелото се върти. Имала съм периоди на трудности и изпитания и се научих в тези моменти да бъда щастлива от малките неща, защото ако сам не си помогнеш, а си постоянно недоволен, ти никога няма да бъдеш напълно щастлив. Не мога да кажа, че не съм щастлива. Но ако кажа, че съм щастлива, значи нямам още мечти, а пък аз имам още много мечти. Искам да имам още най-малко едно дете. Знам какъв бих искала да е човекът до мен и какво щастие бих споделяла с него. Това са неща, които може би съм изграждала с течение на годините и ако някой път не се е получавало, не съм се отказвала. Продължавала съм напред, за да го намеря. Вярвам, че човек е щастлив, когато следва мечтите си, а пък аз никога не съм се отказвала да мечтая.
фотограф: Виктор Кожухаров
грим Александра Йорданова за Make Up Studio
коса Илияна Ярабанова за Premium Rouge
Коментари (0)
Вашият коментар