Трудно ще стане, защото, за да се появи нещо подобно в Америка, е имало години на натрупване. Хората, които ще правят толкова сполучливо това и у нас, сега се отглеждат и може би след 10 години ще имаме първите сполучливи опити. Това е екипна работа, а българинът още не е свикнал на екипност. Мисля, че тепърва децата започват да се обучават в това.
И все пак „Столичани в повече“ е пример за успешен опит.
Да, и най-дълго живеещият досега. Дори не всяка серия да е брилянтна, имаме достатъчно, за да кажем, че този сериал е успешен. Темата на сериала засяга съвременния селско-градски живот тук и сега. Хората разпознават себе си, а сюжетът следи графиката на днешния живот. Дори понякога нашите сценаристи изпреварваха определени събития и затова някои от сезоните закъсняваха. От желание да бъде политически коректна телевизията спираше сезоните, които изпревариха събитията със стачките и протестите по улицата. Ние това го бяхме заснели, когато то се случи наистина. Може би тук се крие успехът на точно този телевизионен формат. „Столичани в повече“ е на ръба на реалитито. Много е зрелищен, защото всичко е оголено до кръв и честно до болка. 
Мултитаскингът превзе и вашата професия.
Да, както и целия ми живот!
Актриса в театъра, в киното, в телевизията, озвучаваш филми, имаш най-разнообразни участия. Това ограбва ли те като актьор, или напротив - развива те?
Идвайки насам, се бях притеснила, защото преминах през един тежък творчески период, който ме натовари, награди и ограби – нещата винаги са свързани. Костваше ми безкрайна психическа и физическа умора и след по-малко от месец и половина ме очаква още един такъв период. Предвкусвайки отново умората и неудоволствието, тичането от едно в друго, се притесних. Защото аз искам да изпитвам удоволствие от работата си и от живота. А понякога приличам на компютър с множество отворени иконки и файлове и всичко е важно и спешно. Важно ми е детето, важно ми е прането, важен ми е театърът, важен ми е сериалът, важни са ми турнетата, важни са ми изявите като водещ на корпоративни събития, всичко ми е важно. За капак през годините си отгледах един досаден перфекционизъм и освен своята работа сега следя дали фибата ще отиде където трябва (б.а. по време на разговора ни стилистите оформят прическата на Силвия), дали записът на интервюто ще се получи както трябва, дали говоря прекалено много, така че да можеш да го редактираш, без да ограбиш стила, 1100 неща чукат точно като табовете долу на монитора. Но пък не мога да правя само едно, защото при тази моя активност това ме кара да мисля, че бездействам. От една страна- убедена съм, че работещата майка е най-добрият пример за децата си, от друга – изнервям се, когато някой друг пипа тенджерите вкъщи и аз не съм абсолютната царица и в кухнята. Но отстъпвам короните понякога, раздавам ги.
Не е ли наркотик този перфекционизъм всъщност?
Не знам какво е, но понякога съм много досадна. Понеже хората имат за пример телевизионното ми превъплъщение, случва се да смятат, че аз съм една недобра жена само защото имам изисквания. А тези изисквания са всъщност моят сценарий в моята глава, в който всичко е написано и аз само го прочитам: например „За да стане това бързо, трябва да стане по този начин...“ А сигурно има и други начини и съм се зарекла, че през идната петилетка от моя живот трябва да се отдам на божествения сценарий. Не мога да пусна контрола. Определено съм контролфрийк.
Коментари (0)
Вашият коментар