Дълголетието често се представя като подвиг, извоюван с лишения, глад и дълги часове йога. Истината според науката е доста по-прозаична и далеч по-симпатична. Най-дълго живеещите хора по света – онези, които прекосяват 90-те и 100-те години с повече енергия от трийсетгодишни софиянци в понеделник сутрин – не броят калории, а приятели. Не се борят със старостта, а я посрещат с ритуали, градина и малко вино.
В така наречените „сини зони" – места като Окинава (Япония), Икария (Гърция), Сардиния (Италия), Лома Линда (САЩ) и полуостров Никоя (Коста Рика) – дълголетието е ежедневие, а не изключение. Хората там не следват модни диети, а се хранят просто и бавно. Фокусът е върху растителна храна, бобови култури, домашно приготвена храна и почти пълна липса на преработени продукти. Месото е за уикенда или празника, а броколите не са наказание, а просто гарнитура. Най-важното? Хранят се с компания и в добро настроение. Изследванията са категорични – това удължава живота повече от всяко хапче с претенции.
Вместо да измерват успеха в крачки на фитнес гривна, жителите на сините зони просто се движат. И то непрекъснато – градинарстват, носят дърва, готвят, вървят пеша. Не спортуват, а живеят активно – без да го наричат така. Без да имат нужда от фитнес инструктор или мобилно приложение, те вървят по здравословния път... буквално.
Но дълголетието има и емоционално измерение. Почти всички изследвани хора, достигнали напреднала възраст в добро здраве, имат ясно чувство за цел – нещо, което ги вдига от леглото сутрин. В Япония го наричат икигай, в Коста Рика – план де вида. Смисъл, принадлежност и кауза – това, оказва се, е също толкова важно, колкото витамините. Самотата, обратното, може да е по-смъртоносна от цигарите – според някои изследвания, дългосрочната социална изолация увеличава риска от преждевременна смърт с близо 30 процента.
Щастието и дълголетието, изглежда, вървят ръка за ръка. Най-щастливите нации в света – Финландия, Дания, Исландия, Израел – не само се усмихват повече, но и живеят по-дълго. Общото между тях? Високо доверие в обществото, силна социална мрежа и усещане за контрол над живота. Не е нужно човек да е богат, за да бъде щастлив – нужно е да не е сам, да не се чувства излишен и да има за кого да сготви супа.
Дълголетниците не се страхуват от времето – те го канят на обяд. При тях остаряването не е болест, а изкуство. В Икария, например, следобедната дрямка е не само ритуал, а мярка за дълголетие. В Лома Линда – град, населен с адвентисти – вярата и общността се оказват не по-малко ефективни от спорта. А в Сардиния? Там мъжете живеят почти толкова дълго, колкото жените – рядко срещано в световен мащаб – и според изследователите това се дължи на уважението, с което обществото гледа на старостта.
Забележително е, че само около 25% от продължителността на живота ни се дължи на гените. Останалото зависи от навиците, социалната среда и отношението ни към живота. Или както един 103-годишен жител на Окинава казва с усмивка: „Тайната е да се смееш. Всеки ден. Особено когато вали."
И ако в София времето тече в задръствания, а стресът е национален спорт, може би има какво да научим от тези острови на простотата и мъдростта. Може би щастието не е толкова в напредъка, колкото в умението да живееш така, че животът да има вкус. И то без нужда от сол.
Ако не можем да живеем в синя зона, можем поне да откраднем част от философията й: повече смях, по-малко екран, повече любов, по-малко бързане. И понякога – чаша вино в добра компания. Защото дълголетието не е цел, а начин да преживееш живота си така, че да не го броиш.
Коментари (0)
Вашият коментар