А дали ти си това, за което се мислиш?

Когато човек се опита да се вгледа в себе си, често попада в капана на собственото си въображение. Мозъкът ни е майстор на илюзии, създава образи, истории и „истини", които ни изглеждат убедителни, но не винаги са верни. Ние вярваме, че познаваме себе си, че сме ясни и последователни личности, но всъщност живеем в сложна мрежа от когнитивни изкривявания и самозаблуди. Психологията отдавна е установила, че това, което наричаме „аз", не е толкова стабилно и прозрачно, колкото искаме да мислим. То е динамична конструкция, която се гради върху спомени, емоции, селективно възприемане на информация и най-вече върху необходимостта да пазим психичното си равновесие.

Самозаблудата, както отбелязват учени като Робърт Трайвърс и Звон Вон Хипел, има дори еволюционна функция. Когато човек вярва в собствената си „подобрена версия", той е по-убедителен и пред другите. В социална среда това може да носи предимство: изглеждаме по-уверени, по-надеждни и по-привлекателни. Парадоксът е, че в основата на тази убедителност стои едно нежно, но постоянно отклонение от истината. Психолозите го наричат „позитивни илюзии" – несъзнателната склонност да се виждаме като малко по-способни, по-добри и по-ценни, отколкото сме. Това ни дава мотивация и устойчивост, но крие и опасности: когато разликата между илюзията и реалността стане твърде голяма, идват разочарования, конфликти и болезнено сблъскване със самите себе си.

Най-честите когнитивни илюзии на личността са удивително разпознаваеми. Убедени сме, че сме последователни и „еднакви" във всяка ситуация, докато в действителност се променяме според обстоятелствата. Наричаме себе си „организирани", „отговорни" или „щедри", но често тези определения важат само в определен контекст. Съществува и илюзията за контрол – вярата, че държим юздите на живота си, когато реално зависим от случайности и външни фактори. Тази илюзия ни дава чувство за сигурност и смисъл, но може да ни подведе да обвиняваме себе си за неща, които не сме могли да предотвратим.

Друга широко разпространена форма на самозаблуда е склонността да приписваме успехите си на лични качества, а неуспехите – на външни причини. Този механизъм е описан в множество изследвания като форма на когнитивна защита: така се запазва стабилното усещане за достойнство и стойност. Но това изкривяване понякога ни пречи да поемем отговорност и да се учим от грешките си. Взаимоотношенията ни също страдат от подобни илюзии. В партньорството често очакваме другият да ни възприема така, както ние самите се виждаме. Създаваме нереалистични образи, които налагаме върху връзката, и когато те се сблъскат с различната перспектива на другия човек, неизбежно възникват конфликти.

Научните изследвания в последните десетилетия показват, че тези когнитивни илюзии са толкова устойчиви, защото служат на нашето оцеляване. В статии, публикувани в авторитетни списания, се твърди, че самозаблудата е форма на „икономия" на психични ресурси – мозъкът предпочита да избягва болезнената истина, когато тя заплашва да разклати целостта на личността. И все пак именно осъзнаването на тези механизми може да ни даде повече свобода. Да разберем, че образът на „аз" е гъвкав и често измамен, не означава да се обезценим, а да се отворим за промяна и растеж.

Ключът е в самонаблюдението и готовността да се съмняваме в собствените си мисли. Ако приемем, че не всяко усещане за сигурност е истина, можем да развием по-голяма гъвкавост и толерантност. Ако сме готови да чуем критика, вместо да я отхвърляме като „несправедлива", ще добием по-пълен образ на себе си. Уязвимостта, за която толкова се страхуваме да говорим, е в действителност мост към по-истински връзки. Когато престанем да се преструваме на съвършени и позволим да бъдем видени такива, каквито сме, изграждаме по-дълбоки отношения и по-здрави партньорства.

Свободата не идва от това да пазим непоклатима представа за личността си, а от готовността да я преосмисляме. В този процес може да открием, че зад илюзиите има нещо по-стойностно – възможност да се развиваме, да се променяме и да бъдем по-близо до себе си и до другите. Да признаем, че не сме това, което си мислим, не е поражение, а начало на по-осъзнат живот. Именно тогава се открива шансът да станем по-свободни, по-емпатични и по-добри партньори – не защото сме изградили съвършен образ, а защото сме се осмелили да бъдем истински.