Мълчаливата епидемия на женско ментално изчерпване. "Стегни се" просто не работи!

Преди десетина години, когато в социалните мрежи се роди митът за „супермайката", всичко изглеждаше като обещание. Жената, която едновременно кърми, готви, върти бизнес и изглежда като от корица на списание, стана модел за вдъхновение. Днес този мит е източник на вина, тревожност и депресия. Защото зад усмивките на перфектните семейни снимки стои една от най-тихите и подценени кризи на нашето време - драстичният спад в менталното здраве на съвременната майка.

Според голямо изследване, публикувано през 2024 г. и базирано на данни от над 198 000 жени, процентът на майките, които съобщават за проблеми с психичното си здраве, е скочил с 63% за последните седем години. Това не е просто статистика - това е социален трус, който разклаща устоите на цялото общество. Защото когато майките рухват, рухват и цели семейства.

В България, макар официални данни за менталното здраве на майките да липсват, психолози и специалисти отчитат тревожна тенденция. В последните години расте броят на жените, които търсят терапия след раждане, а изтощението, паническите атаки и чувството за вина се превръщат в нещо почти нормализирано.

Култура на изтощението

„Имам чувството, че откакто родих, никога не си поемам въздух. Сякаш някой постоянно ми държи главата под вода", разказва 34-годишната Даниела от София, майка на две деца и маркетинг специалист. „Обичам децата си, но в един момент започнах да се страхувам. Не от тях като личности, а от това, което денят ми ще изисква."

Това изречение резонира с хиляди други гласове на майки, които живеят в режим на хронична умора. Работят, гледат деца, пазаруват, чистят, готвят, поддържат отношения, но не поддържат себе си. Социалната норма, която ги е убедила, че „всичко могат", е същата, която не им оставя място да се разпаднат.

Психолозите говорят за феномена „ментално прегаряне при майките" - нещо повече от обикновена умора. Това е състояние, в което жената губи чувството за себе си. Усещането за вина се превръща в постоянен фон: вина, че не прекарва достатъчно време с децата; че не работи достатъчно; че не изглежда достатъчно добре; че не е „щастлива", както й подсказват социалните медии.

Невидимият натиск

В България добавяме и един особен социален пласт - липсата на подкрепа. За разлика от страни като Швеция или Холандия, където системите за майчинство и детска грижа са гъвкави и съобразени с нуждите на родителите, у нас жените често се връщат на работа, преди да са се възстановили емоционално. Семейната помощна мрежа се разпада, а обществото продължава да гледа на психичните проблеми като на „глезотия".

Мария, 29-годишна от Пловдив, преживява следродилна депресия. „Когато казах на майка ми, че се чувствам празна и не мога да се радвам на детето, тя ми отвърна: "Всички сме минавали през това, просто се стегни". Но това не беше умора. Това беше отчаяние." Мария намира помощ едва когато случайно попада на онлайн група за майки, които споделят опита си с психолози.

Този тип „скрита подкрепа" онлайн често замества липсата на реална социална структура. Там жените се осмеляват да говорят за страхове, за желание „да избягат", за мисли, които никога не биха изрекли на глас. Интернет се превръща в новата терапевтична общност, но също така и в източник на сравнение и натиск.

Как социалните мрежи подхранват кризата

Днес всеки клик отваря галерия с безупречно подредени детски стаи, здравословни обеди и усмихнати майки, които сякаш се справят перфектно. Но това е само фасада. Според редица изследвания прекомерното потребление на социални медии при майки е пряко свързано с повишена тревожност и ниско самочувствие.

Когато се сравняваш постоянно с една „идеална версия на майчинството", реалността изглежда като провал. Менталното здраве се руши не от самото майчинство, а от очакванията, които го заобикалят.

Професионалната цена на майчинството

Друг невидим аспект на кризата е цената, която майките плащат в кариерата си. Според данни на Евростат България е сред държавите с най-висок процент жени, които напускат работа след раждане и не се връщат в продължение на повече от три години. Това води не само до финансова зависимост, но и до ерозия на самооценката.

„След първото ми дете работодателят ми буквално ме пренебрегна. Вече не получавах проекти, сякаш бях станала по-малко способна", разказва Радостина, инженер от Варна. „Тогава започнах да се чувствам невидима - и не само на работа."

Тази невидимост е основен рисков фактор за депресия. Когато обществото гледа на майката като на функция, а не като на личност, тя постепенно губи усещането за собствена стойност.

Какво можем да направим

Първата стъпка е признанието. Майчинството не е „естествено щастие", то е човешки опит, в който има и болка, и страх, и изтощение. Нормализирането на разговорите за менталното здраве на майките е жизнено важно.

Психолозите препоръчват три ключови посоки за промяна:

Първо, изграждане на култура на реална подкрепа — партньорите трябва да участват равностойно в грижите, а не „да помагат". Второ, нужни са професионални програми за следродилна психична помощ - достъпни психолози, групи за подкрепа, информационни кампании. И трето, работодателите трябва да осъзнаят, че грижата за психичното здраве на служителите-майки е инвестиция, не разход.

В последните години в България се появяват позитивни примери - компании, които предлагат гъвкаво работно време за родители, терапевтични инициативи в интернет, които дават глас на реалните трудности. Но това са изолирани острови в море от мълчание.

Майчинството без грим

Истинската сила на жената не е в това да е „супер". Тя е в това да бъде човек. Да може да каже „Не съм добре" без страх от осъждане. Да получи подкрепа, вместо съвет „Стегни се".

Майките не се нуждаят от още съвети как да бъдат по-добри. Те се нуждаят от общество, което разбира, че психичното им здраве е въпрос на колективна отговорност. Защото когато една майка рухне, не страда само тя - страдат децата, партньорът, работата, светът около нея.

И може би най-смелото нещо, което една майка може да направи днес, е да си позволи да бъде несъвършена. Да признае, че няма сили, и да поиска помощ. Защото това, в една уморена и изтощена култура, е истинският акт на любов — към себе си и към живота, който е дала.