Парадоксалната адаптация към синдрома на домашното насилие е скорошна психопатологична концепция. Тя включва противоречиво явление. Отнася се до факта, че хората, които са жертви на агресия от страна на партньора си, в крайна сметка чувстват, че техният насилник всъщност ги защитава.
Има обезпокоителни нива на домашно насилие почти навсякъде по света. Мъжете остават главните агресори. Има обаче и жени, които насилват партньорите си.
„В лицето на зверствата трябва да заемем страна. Мълчанието стимулира палача.”
-Ели Визел-
Парадоксалната адаптация към синдрома на домашното насилие (ПАСДН) обхваща двойки от всички полове, включително хомосексуални.
В повечето случаи насилието се случва на интимно ниво и никога не достига до съдебните власти или до професионалистите.
Домашното насилие е сложно явление, защото включва много противоречиви чувства. В някои случаи ситуацията води до раздяла. По правило това се случва, когато жертвата осъзнава, че връзката се е влошила безвъзвратно и че няма друга алтернатива освен да я прекрати.
Според Андрес Монтеро Гомес, който измисля теорията на ПАСДН, има три фактора, които водят до удължаване на този тип ситуация.
Освен това те се превръщат в място за размножаване на ПАСДН.
• Интензивен страх, който води до парализиращи процеси в жертвата.
• Тя възприема цялата си ситуация като такава, в която няма изход. Затова смята, че е невъзможно да избяга от агресията.
• Липса на ресурси. Потърпевшият няма свои собствени ресурси или източник на подкрепа, който може да им осигури.
Има един общ знаменател при двойките, където насилието се оформя и става съществена част от връзката. Това е фактът, че от самото начало има дисбаланс на силите. Той може да бъде емоционален, социален или материален.
Парадоксалната адаптация към синдрома на домашното насилие е психофизиологична реакция при хора, които са жертви на домашно насилие. Тя включва серия от когнитивни и емоционални модификации. Жертвите ги използват с намерението да се справят със ситуацията или да оцелеят. По принцип това е механизъм за адаптация, който се случва, когато хората са изправени пред непоносима ситуация.
Това състояние се счита за вариант на Стокхолмския синдром. И в двата случая към агресора се изпитват очевидно любовни чувства. Това е така, защото жертвите сравняват нанесените щети с потенциалните щети. Следователно те заключават, че получават облага, тъй като нещата могат да бъдат много по-зле.
Цикълът на злоупотребата
Този тип ситуация не се случва за една нощ, а е резултат от дълъг процес. Обикновено има четири фази:
• Фаза на задействане. Това се случва, когато травматичният сценарий се появи за първи път. С други думи, когато жертвата е нападната физически за първи път. Това разрушава нейната сигурност и доверие в партньора и се появяват първите признаци на опасност.
• Фаза на преориентация. Първо, жертвата се чувства дезориентирана и несигурна. Това е така, защото правилата на играта са се променили. Освен това тя изпитва нарастваща тревожност, вина и срам. Започва да преразглежда вярванията си за партньора си. Търси баланс, за да компенсира страха си.
• Фаза на справяне. Жертвата противопоставя предизвикателствата на ситуацията с личните си ресурси. Тя започва да се чувства депресирана и стресирана. Повишава се толерантността й към болка и намалява чувствителността им. Проявява пасивна съпротива.
• Фаза на адаптация. Психофизиологичното влошаване кара жертвата да се подчинява постепенно на условията на агресия. Чувството й за малоценност води до „травматична идентификация с агресора“.
След като този процес приключи, възниква парадоксалната адаптация към синдрома на домашното насилие. Жертвата в крайна сметка се защитава чрез промяна на отношението си към агресора. На насилника се благодари, че не е причинил повече болка, отколкото вече е нанесъл, на партньора си.
Коментари (0)
Вашият коментар