Защо на плача на публично място трябва да се гледа като на нещо нормално?

Случвало ли ви се е да плачете публично, пред познати или напълно непознати? Ако е така, вероятно все още го помните изключително ясно, тъй като вероятно няма да е било приятна ситуация.

Като правило, изразяването на най-дълбоките ни емоции пред другите е неудобно изживяване, което често ни смущава.
Изглежда обаче, че е напълно приемливо в някои ситуации. Например спортистите често плачат от радост, разочарование или тъга, без да бъдат съдени или критикувани от широката общественост. От друга страна, ако някой избухне в сълзи по средата на работна среща, най-вероятно ще бъде етикетиран като „слаб“ индивид. Може също да се смята, че страда от психични проблеми.

Някой, който плаче, невинаги преминава през депресия или тревожно разстройство. Човешко е да плачеш. Това е необходимо и катарзисно. Това е естествен акт като храненето, съня и дишането. Въпреки това продължават да ни се казва, че този вид изрази трябва да бъдат запазени за личната сфера.

Стигмата на плача на публично място
Плачът е физиологичен процес, при който серия от вещества напускат тялото. Същото се случва, когато издишаме или се потим. Това е основен акт, необходим за нашата хомеостаза и човешкото благосъстояние. Въпреки това, колкото и естествено да е, все още се чувстваме неудобно, когато виждаме други хора да плачат на публично място.

Въпреки неписаните социални правила, които ни казват, че този тип „демонстрации” трябва да се провеждат в личната сфера, има един интересен аспект, който често се пренебрегва. Факт е, че актът на плач също има еволюционен отговор. Това е за събуждане на емпатия и просоциално поведение в нас. С други думи, трябва да помагаме на онези, които се нуждаят от помощ или утеха.

Може би в миналото този акт е бил изпълняем. Въпреки това в настоящето да видиш някой да плаче, създава дискомфорт, защото не всеки знае как да постъпи или иска. В наши дни живеем в индивидуалистичен свят, в който всеки сам трябва да решава проблемите си. Насаме може да се предадем пред нашите мъки и изпитания, но в лицето на другите трябва да покажем решителност, сдържаност и сигурност.

Сдържайте сълзите, за да изглеждате компетентни (особено ако сте мъж)

Плачът на публично място е стигма, още повече, ако сте мъж. Университетът в Тилбург провежда изследване, което потвърждава този факт. Учените са установили, че хората често се чувстват така, сякаш искат да предложат помощ на тези, които плачат, но това е амбивалентно чувство.

Проучването също така твърди, че когато някой плаче на публично място, сме склонни да го възприемаме като по-малко компетентен. Възприемаме го като по-топъл и по-емоционален, но ако ни се наложи да изпълним важна задача, е изключително възможно да не го поканим в качеството му на експерт. Тази ситуация е особено изразена при мъжкия пол.

Следователно мъжете, които понякога плачат публично, се смятат за неефективни и некомпетентни в работните си задължения.

Плачът на публично място продължава да бъде неразбран
Когато човек избухне в сълзи пред другите, почти винаги възниква една и съща реакция. Казва му се да се „успокои“. Сякаш го смятат за луд. Сякаш е претърпял грешка във вътрешното си програмиране и трябва да бъде рестартиран като компютрите, на които работим всеки ден.

Въпреки това плачещият човек няма нужда да се успокоява. Има нужда да излее емоциите си. Въпреки това му се казва да се сдържа или е приканен да отиде на място, на което няма да има свидетели на неговото състояние. Сълзите се тълкуват като опасност, като индикатор, че всеки баланс, спокойствие и разум са загубени и че стабилността трябва да бъде възстановена.

Това означава, че когато някой е „счупен“, в крайна сметка може да се почувства засрамен. Освен това може дори да си помисли, че нещо не е наред с него, защото не знае как да се сдържи и че поведението му е „неподходящо”.

Необходимостта да актуализираме нашите вярвания относно емоционалния плач
По-голямата част от хората са емпатични и като видим някой да плаче, ни кара да се чувстваме неудобно. Това е така, защото искаме всички да са добре и хората около нас да са щастливи, спокойни и в хармония със себе си и останалите.
Въпреки това нашите социални разкази са ни инжектирали с изключително предубедени идеи за плача.

Сълзите са социален лубрикант
Сълзите са мощен социален лубрикант, който насърчава груповата комуникация. Трябва да имаме това предвид. Когато видим някой, който започва да плаче, не трябва да му казваме да се успокои. Ако това е единственото нещо, което може да измислим да кажем, трябва да замълчим.

Най-подходящите катарзисни и полезни неща, които може да направим, е да улесним комуникацията и емоционалното изразяване. Оставянето на човека да изрази това, което чувства и какво му се случва, винаги е по-подходящо поведение. Не сме длъжни да решаваме проблемите му вместо него, но започването на съпричастен диалог, без да правим никакви преценки, е най-хуманната, проста и полезна стратегия, която може да използваме.

Плачът не ни прави слаби, той показва, че сме искрени
Хората прекарват половината си живот, маскирайки страданието си. Излизаме от къщи с маски и когато някой ни попита как сме, казваме страхотно. Няма значение, че животът ни се разпада, важното е да изглеждаме нормални и да показваме фалшиво щастие.

Има обаче и такива, които не могат или не умеят да лъжат и когато се почувстват разбити, плачат. Това не е акт на слабост, а на автентичност, въпреки че може да се срамуваме и да се страхуваме да не бъдем съдени. От друга страна, ако актът на плач на публично място беше нормализиран като вещо съвсем приемливо, щяхме да разберем по-добре човешката природа и колко полезен може да бъде плачът.

Може би това ще ни направи по-алтруистични един към друг и дори ще разберем, че всички сме еднакви и всички се справяме с едни и същи проблеми и тревоги. В крайна сметка силните хора не са тези, които издържат най-много, те са тези, които приемат това, което чувстват, изразяват го и търсят начини да разрешат това, което боли.