Напишете дума/думи за търсене

Мамо, защо не мога да си играя навън?

Дъщеря ми е почти на три години, безкрайно приказлива, будна, любопитна, социална, с поне 10 въпроса под мишница за всяка минута от светлата част на денонощието. Обичам да си говоря с нея, усещането е съживително и различно. Тя е като моят малък гуру за простичките и красиви неща от живота, превъзпитаваме да съм търпелива и не толкова припряна. А Бога ми, това са два от най-големите ми недостатъка, с които отдавна искам да се сбогувам. Аз пък я уча на общуване, на споделеност, на заедност, на присъствието тук и сега, как да си мие зъбите, защо е добре да сподели, че й се ходи до тоалетната преди да е твърде късно. Понякога с подръчни средства и познания, но често и с помощта на приятели, литература по темата, дори с взимането на уроци за това как да говорим с децата си. Старая се да отговарям на всичките й питания, колкото и странни и многократно повтарящи се да са те. Винаги подхождам интуитивно в нашата комуникация, като не изневерявам на два основни принципа – да съм искрена и когато не знам нещо, просто да си го призная.

Пандемията ме хвана неподготвена. Мен, баща й, всички членове на семейството. На въпроса „Мамо кога пак ще съм дете и ще мога да си играя на люлките в парка?“ едно просто „Не знам, маменце!“ е крайно недостатъчно и безотговорно. Ще унищожа стабилната основа под малките крачета и ще разтърся розовия й детски свят. Затова взехме бързото решение да говорим с нея, като пренебрегвахме крехката й възраст и недостатъчния й речников запас.

Преди две седмици, когато се самоизолирахме вкъщи, седнахме на одеялото в хола и в детайли й разказах защо няма да можем да излизаме на разходка, защо няма да може да се вижда с приятелчетата си, защо няма да ходим на гости дори на 92-годишната си прабаба. Бяхме сигурни, че това е най-доброто решение за нас, за нашето семейство и за всички наши близки. И все още го вярваме дълбоко. #ОстаниСиВкъщи #СпасиЖивот.

Започнах разказа си с докторите и маските, защото от малка тя има прелюбопитно отношение към тях. Знае, че чичо доктор е добър и винаги ни помага, но изпитва панически страх от белите престилки и маските за уста, от иглите и ваксините. Вярва им, но не ги иска в близост до себе си. Осъзнавахме, че ще ги вижда навсякъде с предпазни средства и беше повече от нужно да я предупредя. Няколко пъти искаше да се увери, че няма да се обаждам на д-р „Въвова“, както нарича личната ни педиатърка. Когато се увери, че е в безопасност от лекарско домашно посещение, ме заслуша с интерес. Обясних й, че както тя понякога има температура, боли я коремчето и кашля, то и сега ще има много хора, които ще са болни и ще имат нужда от помощ и лекарства. Стигнахме и до заветното: „И затова ще си останем вкъщи, за да сме здрави и силни.“ Приказните й сини очички ме гледаха с абсолютно недоумение, напълно неразбиращи случващото се.

И тогава, и сега продължавам да залагам на искреността и на старанието ми да не прикривам информация от нея, въпреки твърдото мнение на моята свекърва, че децата трябва да са деца и трябва да им се говори само за детски неща: „Да не ги бързаме да порастват малчуганите и да ги оставим да лудуват.“ Едното не пречи на другото, нали?!
Откакто дъщеричката ми озари живота ни, разговарям с нея като с равен, като на един от най-близките ми хора. Винаги съм се стараела да не й говоря на бебешки език, освен когато искам да я нагушкам силно в прилив на безкрайната ми любов. Ежедневно й разказвам кое, защо и как е така, като това мултиплицира нейните въпроси геометрично. Което пък ме навежда на мисълта, че стратегията ми работи. Дори и по време на пандемията. Продължава да е любопитна, въображението й играе и може наравно с нас да обсъжда дадени теми на семейната вечеря. Разбира се, всичко е преведено на нейния детски език.

Сетих се за начина, по който трябваше да й обясня защо бащата на Симба не се събужда сред стадото антилопи. Нямаше как да й кажа, че просто аниматорът е спрял да рисува лъва. Тогава й казах, че е станал звездичка и ще се грижи и пази малкото лъвче от небето. Замълча и се замисли: „Ти нали няма да ме гледаш отгоре?“. Огромна буца заседна в гърлото ми и спря дъха ми за миг. „Аз винаги ще съм до теб, маменце, независимо дали ме виждаш или не.“ След това, разбира се, продължи да гледа и започна отривисто да си бърка в носа и да си припява Head Shoulders Knees and Toes.

Не знам дали съм права, не знам дали трябва да сме толкова открити с децата си? В едно съм сигурна, че искаме или не, те са около нас и разбират и чуват всичко. Научно доказано е.

Експериментът е бил следният: деца са слушатели и зрители на един епизод от улица „Сезам“. На едната група деца е позволено да си играят, да правят каквото си поискат в стаята, дори да похапват лакомства. На другата група им е казано да внимават, да слушат и да пазят тишина, докато епизодът свърши. След края на серията са зададени редица въпроси, свързани с героите на всички деца, взели участие в експеримента. Интересен факт е, че освен че са разбрали всичко, което се е случило в епизода, бурните и активни деца да забелязали повече любопитни факти от децата, които са гледали внимателно. В тази връзка поне може да се постараем да изслушваме невръстните си наследници и да приемаме детското им любопитство и интерес. Ние сме това, което са децата ни, и те са това, което сме ние.

Продължавам да не прикривам нищо от нея! Защото я обичам.

Сега остава само да измислям забавни игри на всеки десет минути, горе-долу толкова мога да й задържа вниманието, защото все пак е дете на 3 години.

MILA.bg призовава: Останете си вкъщи! Пазете живота

ПОКАЖИ КОМЕНТАРИТЕ
X