Всяка жена познава онази вътрешна умора, която идва не от работа, а от отказа да се отстояваш себе си. Вечното съобразяване, поетите чужди задачи и нужди, малките компромиси, които уж не струват нищо, но някъде в тялото ни се натрупват като тиха сметка. Психотерапевтът Габор Мате наблюдава този механизъм десетилетия наред и го описва просто: когато не умеем да казваме „не", тялото може да го направи вместо нас. Тази идея звучи почти поетично, но всъщност стъпва върху реални медицински данни. Около 70–80% от хората с автоимунни заболявания са жени. Това е упорита статистика, повтаряна от различни медицински източници по света и трудно може да бъде обяснена само с генетика.
Разбира се, биологията има своя роля. Жените имат имунна система, която реагира по-силно на инфекции – еволюционно предимство, което осигурява защита, но понякога се обръща срещу собствения организъм. Някои гени, свързани с имунитета, се намират на Х-хромозомата, а жените имат две. Хормоните също са фактор – естрогените влияят върху възпалителните реакции. Това са добре описани механизми в медицинската литература. Но дори когато съберем всички биологични различия, остава едно усещане, което споделят много лекари и психотерапевти: тялото сякаш пази емоционалната история.
И тук идва психиката. В последните години науката все по-често разглежда връзката между нервната и имунната система като постоянен диалог. Когато живеем в хроничен стрес – не инцидентен, а онзи ежедневен, изтощителен фон, при който се грижим за всички, но не и за себе си, организмът остава нащрек. Хормони като кортизола, които би трябвало да ни помагат в кратки моменти на напрежение, остават високи за дълго. Това променя нормалната регулация на възпалението, а точно възпалението е сърцевината на автоимунните заболявания. В научните среди от години се изследва как преживяната психическа болка може да се преведе в телесни симптоми – не метафорично, а буквално.
Съществуват и други важни детайли. Клинични наблюдения и анализи на пациентски групи показват, че жени, преживели емоционална пренебрежителност в детството, психологически травми или дълъг период на емоционална саможертва, по-често развиват автоимунни заболявания в зряла възраст. Това не е съдба, а уязвимост. Тялото помни преживяното – с промени в хормоналните сигнали, в имунните клетки, дори в начина, по който мозъкът реагира на стрес. Затова за някои, които никога не повишават тон или не отказват услуга, тялото може да бъде онзи последен глас, който казва: стига.
Практическият извод е по-прост, отколкото изглежда. Грижата за психиката е форма на медицинска грижа. Поставянето на граници не е егоизъм, а биологична необходимост. Някои жени се учат да казват „не" с психотерапия, други чрез йога, трети чрез промяна на ритъма на живота – сън, движение, почивки, умението да поискаш помощ. Научните изследвания показват, че когато хора с хроничен стрес започнат да възстановяват усещането за личен контрол и спокойствие, маркерите на възпалението постепенно намаляват, а симптомите се успокояват. Не чудодейно, а физиологично.
Най-трудната част е, че от малки ни учат, че „мило" означава търпеливо, търпеливо означава тихо, а тихо означава силно. Но силата има и друга форма: да се грижиш за себе си, така че да можеш да се грижиш за другите. Автоимунните заболявания нямат една-единствена причина и не се появяват само заради емоции. Но психиката, преживяванията и отношенията ни са част от уравнението. И често най-нежната грижа започва от едно кратко, но здравословно „не". Това не е бунт, а лечение.
Коментари (0)
Вашият коментар