Ти, звездата

Детството е чуден период. Одраскани колене, развинтено въображение и живот преди истинския живот, за който мечтаем, а след това вече не искаме чак толкова.

Здравей, мое минало! Реших да ти напиша писмо, но не го правя с някаква лоша умисъл, може да бъдеш спокойно. Нито пък с някакви лоши чувства или в поредния опит да се върна назад при теб.

Това е, което имам. Една разхвърляна стая, разхвърляни мисли и един лист хартия. Почти без въображение аз съм тук – в моя свят. Той е достатъчно разбъркан – в единия край боклуци и непотребни идеи,

Има два типа хора - такива, на които нещата им се получават без много усилия и с повечко късмет, и такива, които трябва да се потрудят малко повече, преди да се порадват на успеха.

Понякога. Сравнително кратка дума, а носи толкова много надежда. „Понякога“ може да звучи вятърничево… но това е само привидно. Тя е толкова важна част от живота ни, като думичките – любов, вяра,

„…Станчице треперушчице, как да се дваминка взьомнеме, га си още мъничка, нима мож коща да въртиш, нима мож чедо да гледаш? Юначе лудо и младо, и пиленца са мънички, сами си вият гнездата.

Хей ти. Готова съм. В режим „благодат” съм. Вървя по света и си взимам, към каквото мe тегли. Сякаш пазарувам от магазина на живота нежно, изобилно и без да му мисля.

На мен Свети Валентин малко започна да ми става досаден. Досадно сладникав, досадно преекспониран или разиграван по училищата. Досадно ми е дори да страдам, че „нямам половинка за Свети Валентин“.

Удивително е колко талантливи и реализирани българи се завърнаха от странство и дойдоха да работят в България. Основаха школи, трупи, работилници, фирми, ферми,

Как да ГО намерим? Как да ГО задържим? Как да ГО накараме… Вечните женски въпроси, които ми напомнят за нашумелия виц „Как да си отгледаме програмист“.

Раждаме се, за да я познаем. Цял живот я търсим, без да знаем защо. Вади ни от релси, а ние неистово искаме да се върнем обратно в коловоза. Всички творци се вдъхновяват от нея,

Понякога сякаш съм нетърпелива да знам какво ще се случи. Като малко дете, което иска да му прочетат бързо-бързо края на приказката, защото е толкова емоционално и не може да чака.

Гледах през прозореца слънцето, което бавно събуждаше малките сънливи улички, които все още спокойно спяха в студената утрин. На перваза на прозореца бяха кацнали два цветни синигера,

Дишам вампирски силно обичам и ада и рая достигам далече в безкрая нощем ми дават крила с тях в безтегловност летя розите в сън ме прегръщат при тебе отново ме връщат в аромата познавам греха ни този,

Дъщеря ми започна да ми преподава уроци още преди да се роди. Може би най-първият урок дойде, когато осъзнах, че ще ставам родител и каквото и да излезе, връщане назад няма,

Името ти известно ми е само. Възраст, интереси - за мене са загадка. Срещнахме се на курса в късен следобяд, навън валеше - подаде ми чадър (придвидливо яке с качулка имаш си),

Един ден ще те намеря, знам. И ще бъдем заедно. Така, както съм те сънувала. Така, както съм мечтала за теб. Извън оковите на времето, пространството и ограниченията. Само двамата.