Ти, звездата

Понякога сякаш съм нетърпелива да знам какво ще се случи. Като малко дете, което иска да му прочетат бързо-бързо края на приказката, защото е толкова емоционално и не може да чака.

„Трябва да обикнем първо себе си“… Дрън – дрън, не ми казвай КАКВО да направя, кажи ми КАК! „Трябва да обикнем първо себе си“/ „Промяната започва от теб“; „Осъзнаването е първата стъпка към промяна“

Понякога. Сравнително кратка дума, а носи толкова много надежда. „Понякога“ може да звучи вятърничево… но това е само привидно. Тя е толкова важна част от живота ни, като думичките – любов, вяра,

„…Станчице треперушчице, как да се дваминка взьомнеме, га си още мъничка, нима мож коща да въртиш, нима мож чедо да гледаш? Юначе лудо и младо, и пиленца са мънички, сами си вият гнездата.

Хей ти. Готова съм. В режим „благодат” съм. Вървя по света и си взимам, към каквото мe тегли. Сякаш пазарувам от магазина на живота нежно, изобилно и без да му мисля.

Позната ли ви е ситуацията, когато някой винаги е недоволен от това, което правите, или от начина, по който го правите? Когато това обхване не просто „къде си събуваме обувките след работа“ или „как

На мен Свети Валентин малко започна да ми става досаден. Досадно сладникав, досадно преекспониран или разиграван по училищата. Досадно ми е дори да страдам, че „нямам половинка за Свети Валентин“.

Как да ГО намерим? Как да ГО задържим? Как да ГО накараме… Вечните женски въпроси, които ми напомнят за нашумелия виц „Как да си отгледаме програмист“.

Раждаме се, за да я познаем. Цял живот я търсим, без да знаем защо. Вади ни от релси, а ние неистово искаме да се върнем обратно в коловоза. Всички творци се вдъхновяват от нея,

Гледах през прозореца слънцето, което бавно събуждаше малките сънливи улички, които все още спокойно спяха в студената утрин. На перваза на прозореца бяха кацнали два цветни синигера,

Дишам вампирски силно обичам и ада и рая достигам далече в безкрая нощем ми дават крила с тях в безтегловност летя розите в сън ме прегръщат при тебе отново ме връщат в аромата познавам греха ни този,

Дъщеря ми започна да ми преподава уроци още преди да се роди. Може би най-първият урок дойде, когато осъзнах, че ще ставам родител и каквото и да излезе, връщане назад няма,

Името ти известно ми е само. Възраст, интереси - за мене са загадка. Срещнахме се на курса в късен следобяд, навън валеше - подаде ми чадър (придвидливо яке с качулка имаш си),

Един ден ще те намеря, знам. И ще бъдем заедно. Така, както съм те сънувала. Така, както съм мечтала за теб. Извън оковите на времето, пространството и ограниченията. Само двамата.

Откакто се помня, слушам и чета истории за това колко силна, могъща и невероятна била несподелената любов. Как, когато животът не ти даде шанс с някого, тогава и само тогава това e любов.

Чух тези думи преди около година. Тогава не успях да ги осмисля. Харесаха ми, но не задълбах в размисли какво си искал ми кажеш. Днес, година по-късно,

Да вярваш в невъзможното. Да вярваш в онази незабележима за останалите промяна, но крещящо видима за теб. Да вярваш, че соленото море няма да ти залюти на очите.